— Сигурно има своя структура. Двигатели или центрове за управление. Такива неща. Ако успея да проникна вътре, да се добера до онова, което го управлява, бих могъл да го повредя. Да го превърна отново в билярдна топка. Дори и да е съвсем за малко, пак ще повиши шансовете на всички останали.
— Предполагам — съгласи се тя. — Звучи разумно. Така е най-правилно.
Милър се засмя. Корабът под него се разтресе от един особено силен удар. През новата пробойна започна да изтича газ. Станцията се движеше все по-бързо.
— Тъй — въздъхна той.
— Говорих с Еймъс — рече тя. — Нужен ти е прекъсвачът на мъртвеца. Така че каквото и да се случи, бомбата пак да се взриви. Нали разполагаш с командните кодове?
— Да.
— Чудесно. Имам една програмка, която можеш да въведеш в ръчния си терминал. Достатъчно е да държиш пръст на копчето за избиране. Отделиш ли го за повече от пет секунди тя праща сигнал. Ако искаш, мога да ти я прехвърля.
— И ще трябва да се скитам из станцията с пръст на копчето?
В гласа на Наоми се долови извинение:
— Може да те неутрализират с удар по главата. Или да ти надвият със сила. Колкото по-голяма е паузата, толкова повече възможности има протомолекулата да обезвреди бомбата, преди да избухне. Но ако ти е нужно повече време, мога да я препрограмирам.
Милър погледна към положената в количката бомба пред люка на въздушния шлюз. Светлините на командния ѝ пулт сияеха в зелено. За миг дъхът му запоти стъклото отвътре.
— А, не. Пет секунди е добре. Пращай програмата. Ще си поиграя с нея. Къде точно да я инсталирам?
— Тя сама ще ти предложи възможности — обясни Наоми.
Терминалът изписука, съобщавайки за пристигането на новия файл. Милър го прие и пусна инсталацията. Беше лесна за работа като код за врата. Кой знае защо си бе мислил, че настройката на детонатора на термоядрена бомба трябва да е малко по-сложна.
— Получих я — рече той. — Време е да вървя. Трябва да изкарам отвън малкото копеле. С каква скорост се нося сега?
— Не след дълго ускорението ти ще надмине възможностите на „Роси“. Четири g и продължава да расте без никакво колебание.
— Изобщо не го усещам.
— Съжалявам за одеве — подхвърли Наоми.
— Просто лош момент. Направихме каквото трябваше да се направи. Както винаги.
— Както винаги — повтори тя.
Последва кратко мълчание.
— Благодаря за прекъсвача — рече Милър. — Кажи на Еймъс, че оценявам усилията му.
Той преустанови връзката, преди тя да успее да отговори. Никой не обичаше дългото сбогуване. Бомбата лежеше кротко в количката, прикрепена с магнитни скоби и ремъци. Милър се придвижи бавно върху металната повърхност на порталните докове. Ако количката изгуби захвата си върху Ерос, няма да може да я удържи. Разбира се, ако някой от учестяващите се удари попадне върху него, ще е все едно, че са го застреляли, така че нямаше смисъл да се мотае. Опита се да прогони мисълта за опасността и да се съсредоточи върху работата. В продължение на десетина напрегнати минути в скафандъра му миришеше на прегрята пластмаса. Всички диагностични програми показваха грешки и когато рециклаторът успя да завърши почистването, въздушният запас изглеждаше почти непокътнат. Още една малка мистерия, която едва ли щеше да разреши.
Бездната над него сияеше с нетрепкащи звезди. Една от точиците беше Земята. Не знаеше коя точно.
Сервизният вход бе монтиран в една естествена скална издатина. Пъшкайки от усилие, Милър изтика количката с бомбата и собственото си изтощено тяло по кривината и въртеливата гравитация за пореден път притисна надолу краката му, вместо да разгъне коленете и гърба. Усети слаб световъртеж. Той въведе кода и люкът се отмести.
Ерос се простираше под него, по-тъмен от пустото небе.
С ръчния терминал той повика Холдън — надяваше се, че ще е за последен път.
— Милър — обади се Холдън почти веднага.
— Влизам вътре.
— Почакай. Виж, има начин да осигурим автоматична транспортна количка. Ако „Роси“…
— Да, но нали знаеш как е. Вече съм тук. Пък и не знаем с каква скорост лети този копелдак. Налице е проблем, с който трябва да се справим. Само това е начинът.
И без това надеждата на Холдън бе слаба. Проформа. Жест, който може би дори бе съвсем чистосърдечен. Опит да спаси всички и така до самия край.
— Разбирам — промълви накрая Холдън.
— Добре. И когато видя сметката на това, което е вътре…
— Работим върху възможностите да унищожим станцията.
— Хубаво. Защото не ми се ще усилията ми да идат напразно.
— Има ли… има ли нещо, което искаш да направя? След това?