— По дяволите — изруга той. — ПО ДЯВОЛИТЕ!
— Ние… — поде Наоми, но той я прекъсна.
— Направихме каквото можахме, това ли ще кажеш пак? Какво значение има? — Холдън усети, че за миг му притъмнява. — Аз също направих всичко възможно да помогна на „Кентърбъри“. Опитах се да постъпя както смятам за необходимо, след като позволих да ни пленят на „Донагър“. И каква полза от добрите ми намерения?
Лицето на Наоми посърна. Тя присви очи и стисна толкова силно устни, че побеляха. „Те искаха от мен да ви погубя — помисли си Холдън. — Искаха да обрека на смърт екипажа си, в случай че Ерос не успее да надмине петнайсет g. Не можех да го сторя.“ В него бушуваха едновременно гняв, вина и мъка, превръщайки се в някаква нова и непозната смес. Не знаеше как да нарече чувството.
— Ти си последният човек, от когото съм очаквала самосъжаление — произнесе Наоми с твърд глас. — Къде е капитанът, който винаги питаше: „Какво можем да направим в момента, за да решим проблема?“
Холдън размаха безпомощно ръце.
— Покажи ми кое копче да натисна, за да не позволя някой да загине на Земята, и ще го сторя.
„Стига да не убива теб.“
Наоми разкопча ремъците и се насочи към стълбата.
— Слизам да проверя как е Еймъс — съобщи тя и отвори люка. После спря. — Холдън, аз съм твоят старши офицер. Част от работата ми е да следя комуникациите. Зная какво искаше от теб Фред.
Холдън се ококори, но Наоми вече се бе шмугнала в отвора. Люкът се затръшна със звън, който не би могъл да е по-силен от нормалния, но въпреки това му се стори оглушителен.
Холдън се свърза с пилотската кабина и нареди на Алекс да напусне поста и да слезе да изпие едно кафе. Когато стигна нивото на палубата, пилотът се спря и го погледна, сякаш искаше да разговарят, но Холдън му махна да продължава. Алекс сви рамене и излезе.
Едва сега усети, че го завладява нарастваща паника. В съзнанието му изплуваха апокалиптични картини, в които Ерос доближаваше Земята и се удряше в нея. Той се спускаше с грохот от синевата и досущ като в библейските писания бе съпроводен от пожарища, земетресения и потоп. Но всеки път, когато Ерос се блъскаше в Земята, Холдън виждаше експлозията на „Кентърбъри“. Внезапен ослепителен изблик на бяла светлина, а после нищо, освен звука на ледени късове, барабанящи по корпуса.
Марс щеше да оцелее, поне за известно време. Някои станции от Пояса щяха да продължат съществуването си дори по-дълго. Имаха опит в умението да оцеляват от скрап, да съществуват на ръба на своите ресурси. Ала в края на краищата без Земята всички щяха да умрат. Хората бяха напуснали от доста време гравитационния кладенец. Достатъчно дълго, за да разработят технологии за прерязване на пъпната връв, само че не си бяха направили труда да го сторят. Застой. Човечеството с цялото си желание да се понесе към всеки обитаем камък, до който може да достигне, бе спряло в застой. Радваше се, че може да лети наоколо с кораби, построени преди половин век, да използва технологии, които не се бяха променили съществено горе-долу от същия период.
Земята се бе втренчила толкова упорито в собствените си проблеми, че бе пренебрегнала своите разлетели се надалече деца, освен когато питаше за своя дял от тяхната работа. Марс бе впрегнал цяло едно поколение в задачата да тераформира планетата, да смени червеното ѝ лице със зелено. В опит да си направи своя Земя, за да прекъсне зависимостта си от старата. Всеки бе твърде зает да оцелява, за да отделя време да създава нещо ново.
„Открихме протомолекулата точно в момента, в който тя е в състояние да ни нанесе най-сериозен удар“ — помисли си Холдън.
А на пръв поглед изглеждаше като пряка пътека. Като начин да се избегне колосална работа и с един скок да се достигнат божествени сили. Толкова отдавна човечеството не бе живяло под всеобща заплаха, че никой не бе достатъчно умен дори да се изплаши. Дрезден сам го каза: съществата, създали протомолекулата, активирана на Феба и летяща към Земята, са били богоравни във времето, когато предците на хората са смятали фотосинтезата и митохондриите за границата на своето познание. Но хората бяха приели тяхната древна машина, бяха завъртели ключа и я бяха задействали въпреки всичко, защото в края на краищата си остават едни любопитни маймуни. Все още трябва да пъхат пръст в дупката, за да видят какво ще стане.