„Този път ще спечелим“ — помисли си Холдън, докато наблюдаваше ракетите, изобразени като гневни червени точки на тактическия дисплей. „Ще се преборим с това нещо.“ И което бе по-важно, екипажът му щеше да бъде свидетел на това. Никой друг нямаше да умре.
Освен…
— Милър се обажда — съобщи Наоми. — Вероятно е забелязал, че сме активирали идентификаторите.
Холдън усети, че стомахът му се свива отново. Милър щеше да е там, на Ерос, когато ракетите пристигнат. Не всички щяха да празнуват идващата победа.
— Здрасти, Милър. Как я караш? — поде той, стремейки се да прогони погребалните нотки от гласа си.
Гласът на Милър се прекъсваше от смущенията, но бе достатъчно ясен, за да може по тона му Холдън да познае, че се готви да се изпикае върху победния им парад.
— Холдън — рече Милър. — Имаме проблем.
52.
Милър
Едно. Две. Три.
Милър натисна ръчния терминал, за да презареди отново пусковата програма. Двойните врати пред него до скоро са били само един от многото тихи, автоматизирани механизми. Плъзгали са се безшумно по магнитните си релси, вероятно години наред. Но сега страните им бяха обрасли с нещо черно, наподобяващо дървесна кора, което бе деформирало метала. Зад тях се простираха коридорите на космопорта, складовете, казиното. Всичко, което преди е било станция Ерос, а сега се бе превърнало в аванпост на нахлуващ извънземен разум. Но за да ги достигне, Милър трябваше да отвори блокиралата врата. За по-малко от пет секунди. При това облечен със скафандър.
Той пусна терминала и пъхна ръка в тясната цепнатина, където се срещаха двете врати. Едно. Две. Вратите се отместиха един сантиметър и по пода се посипаха черни сажди. Три.
Четири. Той стрелна ръка към ръчния терминал и натисна копчето.
Нищо нямаше да постигне така.
Милър се отпусна на пода до количката. Ероският канал шепнеше и мърмореше, без да обръща внимание на малкия нашественик, който дращи по кожата на станцията. Милър си пое дълбоко въздух. Вратата не помръдваше. Трябваше по някакъв начин да я заобиколи.
Наоми никак нямаше да хареса това.
Със свободната си ръка Милър освободи плетените метални ремъци около бомбата, докато вече можеше да я разклаща напред-назад. Повдигна внимателно единия ѝ край. Сетне, без да сваля очи от пулта с индикаторите, пъхна ръчния си терминал под нея и металният ръб се заби в сензитивния екран над бутона за задействане. Пусковият механизъм продължаваше да свети в зелено. Ако станцията се разтърси или подскочи, все още имаше пет секунди да се добере до него.
И това бе достатъчно.
Милър се запъна с две ръце и натисна вратите. Още черни сажди се посипаха от израстъците от двете страни, но вратите поддадоха. Коридорът отвъд бе почти кръгъл, черните израстъци бяха запълнили страните му и сега приличаше на тъмен и полузапушен кръвоносен съд. Единствените светлини идваха от прожектора на скафандъра му и от милионите малки фосфоресциращи точици, които се рееха из въздуха като синкави светулки. Когато предаването от станцията се усилваше и започваше за кратко да пулсира, светулките губеха яркост, но после заблестяваха отново. Скафандърът докладва за годен за дишане въздух с по-висока от очакваното концентрация на аргон, озон и бензол.
Една от фосфоресциращите точки прелетя край него и се стрелна във въздушно течение, което не можеше да усети. Той приклекна и опипа черната кора на пода. Изглеждаше достатъчно твърда, за да издържи количката. Това си беше истински божи дар. Ако подът бе покрит с някоя извънземна слуз, щеше доста да се измъчи, докато прекара бомбата.
„Няма почивка за злото — обади се в главата му Джули Мао. — Нито мир за доброто.“
Той се върна към прекъснатата работа.
Докато успее да раздалечи вратите достатъчно, за да може да мине с количката през тях, бе плувнал целият в пот. Ръцете и гърбът го боляха. Тъмната кора бе започнала да прораства към далечния край на коридора, протягайки пипала през въздушните шахти. Придържаше се предимно към ъглите. Въздухът бе завладян от синкавите светлинки. Ерос се отдалечаваше в някаква своя, неизвестна никому посока дори по-бързо, отколкото той се придвижваше по коридора.