Милър затика количката с две ръце, без да сваля поглед от ръчния терминал. Бомбата се поклащаше, но не толкова, че да престане да притиска прекъсвача. Веднага щом навлезе в коридора, той се наведе и прибра терминала.
Едно. Две.
Тежкият ръб на бомбата бе оставил малка вдлъбнатина върху екранчето, но все пак работеше. Милър опря ръце на дръжката и натисна. Неравната органична повърхност под краката му предаваше трополенето и вибрациите от колелата на количката.
Веднъж вече бе умирал тук. Тровиха го. Стреляха по него. Тези коридори или други, приличащи на тях, бяха негово бойно поле. На него и на Холдън. Сега бяха неузнаваеми.
Той прекоси широко пусто помещение. Тук кората бе по-тънка и на места отдолу прозираха металните стени на склада. Един светлинен панел все още мигаше от тавана, разпръсваше с трепкаща светлина мрака.
Коридорът го отведе на нивото на казината, както вероятно е било предвидено в плановете при строежа. Тук чуждоземната кора все още не се бе разпространила, но мястото изглеждаше променено. Ротативките стърчаха строени като войници, потъмнели, обгорени от взривовете или полуразтопени от огън. Само няколко от тях премигваха, сякаш подканяха несъществуващи посетители да ги доближат. Масите за игра на карти все още се различаваха под гъбовидните покривала от лепкав гел. Черни, обрасли с власинки ребра стърчаха покрай стените и под сводестия таван, сияеха с мека светлина, която сега заместваше осветлението.
Отнякъде долетя писък, приглушен зад скафандъра на Милър. Тук, във вътрешността на станцията, радиосигналът ѝ бе далеч по-мощен и ясен. Неочаквано си спомни за един филм от детските години, в който малко момче бе погълнато от гигантски кит.
Нещо сиво, с размер колкото два юмрука, прелетя покрай Милър, твърде бързо, за да може да го разгледа. Не беше птица. Зад един от автоматите се шмугна дребна черна сянка. На Ерос обикновено имаше милион и половина души и повечето от тях са били тук, на нивото с казината, когато ги бе сполетял техният личен Апокалипсис. Ала нямаше и помен от трупове. Всъщност, не. Това не бе съвсем вярно. Черната кора, милионите дребни мъждукащи прашинки във въздуха. Това бяха труповете на Ерос, сътворени по нов начин. Преработена човешка плът. Скафандърът изписука, за да го предупреди, че диша твърде учестено. Мрак започна да се стеле в периферното му зрение.
Милър се свлече на колене.
„Само не губи съзнание, кучи син такъв — изруга се той. — Или, ако ще припадаш, гледай да е така, че да затиснеш с тялото си проклетия прекъсвач.“
Джули сложи ръка върху неговата. Почти я усещаше и това го успокои. Тя беше права. Това са само тела. Мъртви хора. Жертви. Нищо повече от рециклирано месо, удушена или накълцана на парченца проститутка, каквито бе откривал неведнъж в долнопробни вертепи на Церера. Като самоубийците, които се хвърляха във въздушните шлюзове. Вярно, протомолекулата ги бе осакатила по свой начин. Но това не променяше нищо. Не променяше него.
— Когато си полицай — рече той на Джули, повтаряйки думите, които обикновено казваше на всеки нов партньор, — не можеш да си позволиш лукса да изпитваш чувства. Трябва да си вършиш работата.
„Ами свърши я“ — подкани тя с мек глас.
Той кимна. Изправи се. Трябва да я свърши наистина.
Сякаш в отговор звукът в скафандъра му се промени, сигналът на Ерос смени стотина различни честоти, преди да изригне в поток от думи на език, който му заприлича на хинди. Човешки гласове. „Докато човешките гласове не ни събудят“ — помисли си той, без да може да си спомни откъде е тази фраза.
Някъде из станцията трябваше да има… нещо. Контролен механизъм, енергостанция или каквото там използваше протомолекулата вместо двигател. Не знаеше как ще изглежда и дали ще бъде охранявано. Нямаше никаква представа как работи, освен предположението, че ако го взриви, то няма да се почувства много добре.
„Ето, че се връщаме — проговори Джули. — Връщаме се към онова, което вече познаваме.“
Тварта, с която обрастваше отвътре Ерос, използваща каменната черупка на астероида за свой лишен от стави скелет, не беше отрязала пътя към космопорта. Не беше преместила вътрешните стени, не беше променила устройството на залите и коридорите на казиното. Така че разположението на станцията вероятно бе същото както преди. Толкова по-добре.
Каквото и да използваше, за да движи станцията в космоса, несъмнено гореше огромно количество енергия. Това също бе добре.
„Значи трябва да открия най-топлото място.“ Със свободната си ръка той включи анализатора на скафандъра. Околната температура бе двайсет и седем градуса — топло, но засега напълно поносимо. Той продължи бързо надолу по коридора, водещ към космопорта. Температурата спадна с не повече от една десета от градуса, ала все пак това бе понижение. Чудесно. Можеше да опита по същия начин с останалите коридори, докато установи накъде става по-топло. И когато открие място на станцията, където температурата е с три-четири градуса по-висока, това ще е търсената точка. Ще изтика количката до нея, ще вдигне пръст и ще преброи до пет.