Никакъв проблем.
Когато се върна при количката, около колелата ѝ беше израснала някаква златиста вълна. Милър я изчегърта доколкото можа, но едно от колелата се въртеше със скрибуцане. Нищо не можеше да направи по въпроса.
Побутвайки количката с една ръка, докато с другата натискаше прекъсвача на детонатора, той се отправи към вътрешността на станцията.
— Той е мой — обяви лишеният от разум Ерос. Програмата бе забила на тази фраза повече от половин час. — Той е мой. Той е… мой.
— Добре де — промърмори Милър. — Имаш го.
Рамото го болеше. Скрибуцането на обраслото колело се усилваше, заглушаваше дори непрестанното радиопредаване от станцията. Пръстът започна да го боли от постоянното натискане, вцепенен от заплахата за самоунищожение, която се криеше в отделянето му. С всяко ниво навътре гравитацията отслабваше и ефектът на Кориолис започваше да надделява. Не беше чак като на Церера, но достатъчно сходно, за да му се стори, че сякаш се завръща у дома. Вече нямаше търпение да стигне там, закъдето е тръгнал, и да свърши работата. Спомни си времето, когато след смяна се прибираше у дома, пускаше си тиха, успокояваща музика и отваряше кутия с бира. Истинска музика, а не тази безумна какофония, с която го обливаха тук. Може би лек джаз.
Кой би си помислил, че мисълта за лек джаз ще му се стори толкова привлекателна?
— Хванете ме, ако можете, лайнари такива — обяви Ерос. — Аз изчезвам, изчезвам, изчезвам. Изчезвам, изчезвам, изчезвам.
Вътрешните нива на станцията бяха едновременно по-познати и по-странни. Далече от масовата гробница на нивото на казината тук предишният живот на Ерос все още доминираше. Светеха станциите на метрото, обявяваха закъснения в трафика и призоваваха към спокойствие. Тихо бръмчаха въздушните рециклатори. Подът бе относително чист. Усещането за почти нормален живот навяваше още по-зловещо настроение. Черни папрати обгръщаха стените в причудливи морски шарки. Из въздуха се рееха парченца от листата, танцуваха в слабата гравитация като сажди. Ерос все още имаше въртелива гравитация, но не се усещаше никакво допълнително притегляне от огромното ускорение, с което се движеше. Милър предпочиташе да не си блъска главата над този феномен.
По коридора към него запълзя рояк от дребни същества с меки телца и паякоподобни крачета, оставящи зад себе си лигави дири. Едва когато спря, за да свали едно от тях от количката, на която се бе покатерило, разпозна, че това са отрязани ръце с влачещи се отзад обгорели и почернели кости. Нещо в него нададе ужасѐн писък, но беше далечен и лесен за пренебрегване.
Би трябвало да изпитва уважение към протомолекулата. За творение, от което се очакваше да е едва прокариотен анаероб, тя се справяше ужасно добре. Той забави крачка, за да провери датчиците на скафандъра си. Температурата се бе покачила с половин градус, откакто бе напуснал казиното, и с една десета, откакто влезе в тази зала. Остатъчната радиация също се повишаваше, нещастната му болнава плът отново бе изложена на лъчения. Концентрацията на бензол бе понижена, но скафандъра улавяше други екзотични примеси — тетрацен, антрацен, нафталин — с достатъчно странно поведение, за да объркат сензорите. Значи посоката бе правилна. Той се наведе напред, но количката се възпротиви на натиска като скучаещо дете. Доколкото си спомняше, планът на Ерос наподобяваше този на Церера, а той познаваше Церера като дланта си. Още едно ниво нагоре, може би две — и ще достигне сервизните станции, където събираха енергоподдържащите и доставящите системи, за чиято работа слабата гравитация бе от полза. Струваше му се подходящо място за разполагане на командно-контролен център. Подходящо място за мозъка.
— Изчезвам, изчезвам, изчезвам — повтаряше Ерос. — Изчезвам…
Странно, помисли си той, как реликвите на миналото оставят своя отпечатък върху настоящето. Изглежда, този принцип действаше навсякъде във вселената. В далечното минало, когато човечеството все още обитавало само дъното на кладенеца, пътищата, направени от римските легиони, след време били асфалтирани, а по-късно покрити с феробетон, без дори да се променя маршрутът им. На Церера, Ерос, Тихо размерите на стандартния коридор се определяха от габаритите на земекопните машини, конструирани да копаят тунели на Земята и пригодени към тамошните транспортни средства. Които на свой ред бяха само на крачка по-напред от волската талига.