А ето че сега пришълецът — нещото, пристигнало от мрачните дълбини на космоса — растеше по протежение на коридорите, шахтите, тунелите на метрото и водните тръби, поставени от шепа амбициозни примати. Зачуди се какво ли щеше да стане, ако протомолекулата не бе пленена от Сатурн, а бе попаднала в супата на първичния океан на Земята. Без атомни реактори, без мощни двигатели, без сложна плът, към която да се адаптира. Какво ли щеше да сътвори тогава, когато не би се налагало да използва продукция от значителен еволюционен процес?
„Милър — повика го Джули. — Не спирай.“
Той премигна. Стоеше в пустия коридор в подножието на платформата за следващото ниво. Нямаше представа от колко време е спрял тук.
От години?
Пое си рязко дъх и тръгна нагоре по рампата. Коридорите над него се оказаха по-топли. Почти с три градуса. Приближаваше се. Но светлините бяха угаснали. Той откъсна вдървения си пръст от копчето, включи мъждивата светлинка на ръчния терминал и го натисна отново точно на четири.
— Изчезвам, изчезвам, изчезвам… и… и… и… и… и…
Звукът се усилваше, ставаше все по-писклив, хор от гласове, бъбрещи несвързано на руски и хинди, надвиващи предишния единичен глас и поглъщани от нарастващия басов вой. Като песен на китове? Скафандърът на Милър го осведоми любезно, че разполага с кислород само за още половин час. Той изключи алармата.
Междинната станция бе обрасла. Бледи папрати се полюшваха в коридорите и се усукваха в плътни въжета. По тези яки, дебели лиани пълзяха познати насекоми — дървеници, мухи, водни паяци. От тавана се поклащаха повлекла с цвят и консистенция на жлъчка и оставяха лигави слузести следи по пода. И те, като хората, се бяха оказали жертви на протомолекулата. Нещастни животинки.
— Не можеш да си върнеш „Рейзър… бек“ — произнесе почти триумфално Ерос. — Той си отиде… отиде… отиде.
Температурата се покачваше бързо. Отне му няколко минути да определи в каква посока става това. Сетне обърна количката нататък. Усещаше вибрациите от колелата в китките си. Заради масата на бомбата и повреденото колело болката в плещите му продължаваше да расте. Добре, че не се налагаше да мъкне проклетото нещо на гръб.
Джули го очакваше в мрака и тесният лъч от терминала му я озари. Косата ѝ се вееше във всички посоки, очевидно въртеливата гравитация не оказваше въздействие на привиденията. Имаше мрачно изражение.
„То откъде знае?“ — попита тя.
Милър се спря. От време на време в предишната му кариера се случваше в съзнанието му да се появи някой въображаем свидетел на престъпление, да подхвърли случайна фраза, да се изсмее на погрешно хрумване и той знаеше, че това ще преобърне наопаки случая.
Точно както сега.
— Не можеш да си върнеш „Рейзър… бек“ — гукаше Ерос.
„Кометата, донесла протомолекулата в нашата система — заговори Джули, без да помръдва черните си устни, — е била мъртво тяло, а не кораб. Балистично оръжие. Леден снаряд с протомолекулата в замръзналата му сърцевина. Била е насочена към Земята, но пропуснала целта и попаднала в гравитационната клопка на Сатурн. Онова, което носела в себе си, нито я направлявало, нито я задвижвало, нито я ориентирало в космоса.“
— Защото не е било необходимо — посочи Милър.
„Но сега я насочва. Право към Земята. Откъде знае, че трябва да отиде на Земята? Откъде идва информацията? То говори. Откъде се взема езикът му? Кой е гласът на Ерос?“
Милър затвори очи. Скафандърът оповести, че му остават само двайсет минути.
— Не можеш да си върнеш „Рейзър… бек“! Той си отиде… отиде… отиде!
— О, мамка му! — изруга Милър. — Божичко!
Заряза количката и се насочи обратно към платформата и светлината на просторните коридори. Всичко се тресеше, станцията вибрираше като човек, преживяващ хипотермия. Но разбира се, не беше така. Само той се тресеше. Всичко се криеше в гласа на Ерос. През цялото време. Би трябвало да се досети.
Може би дори се беше досетил.
Протомолекулата не знаеше английски, нито хинди или руски, нито един от езиците, на които бърбореше. Всичко това е било в умовете и компютърните програми на ероските мъртъвци, кодирано в невроните и словесните системи, които протомолекулата бе погълнала. Изядено, но не разрушено. Тя бе запазила информацията и езиците, и сложните познавателни структури, изграждаше се върху тях както асфалтът е бил полаган върху римските пътища.