Мъртвите на Ерос не бяха мъртви. Джулиет Андромеда Мао бе жива.
Беше се ухилил толкова широко, че го боляха бузите. Опита се да включи връзката. Сигналът бе твърде слаб. Не можеше да пробие стените. Нареди на предавателната станция на кораба да го усили, да установи връзка.
Гласът на Холдън го осведоми, че се е получило.
— Здрасти, Милър. Как я караш?
Тихи, пълни със съжаление и извинение думи. Милосърдна сестра разговаря с умиращия в лазарета. За миг го обзе раздразнение, но той успя да се овладее.
— Холдън — рече. — Имаме проблем.
53.
Холдън
— Всъщност ние май се досетихме как да решим проблема — отвърна Холдън.
— Съмнявам се. Ще те свържа с биоданните в скафандъра ми — каза Милър.
Няколко секунди по-късно в единия край на монитора пред Холдън се появиха колонки с цифри. Всичко изглеждаше горе-долу нормално, ако имаше някакви леки отклонения, те щяха да са от значение само за познавач в областта като Шед.
— Добре — промърмори Холдън. — Това е страхотно. Виждам, че получаваш известна доза радиация, но иначе…
Милър го прекъсна.
— Страдам ли от хипоксия? — попита той.
Данните от скафандъра му показваха налягане от 87 мм живачен стълб, съвсем малко над долната граница.
— Не — рече Холдън.
— Да виждаш нещо, което би ме накарало да халюцинирам или да замъгли съзнанието ми? Алкохол, опиати. Нещо от тоя род?
— Нищо, което да прави впечатление. — Холдън усети, че губи търпение. — За какво е всичко това? Да не ти се привиждат разни неща?
— Нищо необичайно — отвърна Милър. — Исках да изясним този въпрос, защото знам какво ще кажеш след малко.
Той млъкна и радиото изпука и зашумя в ухото на Холдън. Когато Милър заговори отново след кратък миг на мълчание, гласът му бе променен. Не изрече молба, но бе достатъчно близо до нея, за да се почувства Холдън неудобно в креслото.
— Тя е жива.
Имаше само една тя във вселената на Милър. Джули Мао.
— Ами… добре. Не съм сигурен как трябва да реагирам на тази вест.
— Ще трябва да повярваш на думите ми, че нито получавам нервна криза или психозен пристъп, нито е нещо друго. Но Джули е тук. Тя управлява Ерос.
Холдън отново погледна към биоданните от скафандъра, но всички числа бяха в пределите на нормата, освен леко завишената радиация. По нищо не личеше, че Милър е в непосредствена близост до огромно по разрушителна мощ оръжие и подготвя собственото си погребение.
— Милър, Джули е мъртва. И двамата видяхме трупа ѝ. Видяхме какво е направила протомолекулата… с нея.
— Да, видяхме тялото. И предположихме, че е мъртва, заради измененията, които…
— Тя нямаше сърдечна дейност, за Бога! — прекъсна го Холдън. — Нито мозъчна активност, нито метаболизъм. А това е почти пълното определение на понятието смърт.
— Откъде знаем как изглежда смъртта за протомолекулата?
— Ние… — Холдън се сепна. — Не знаем, разбира се. Но когато няма сърдечна дейност, мисля, че нещата са ясни.
Милър се разсмя.
— Холдън, и двамата гледахме записите от станцията. Помниш ли гръдния кош, оборудван с една ръка, който се влачеше по пода? Дали е имал сърдечна дейност? Тази гадост не играе по нашите правила от първия ден, когато се появи, защо очакваш да го направи сега?
Холдън неволно поклати глава. Милър беше прав.
— Добре, но какво те кара да мислиш, че Джули не е само торс или купчина тестиси?
— Може и да е, но не говоря за нейното тяло. Тя е тук. Умът ѝ. Все едно се състезава със стария си скутер. „Рейзърбек“. Бърбори за това по радиото от часове насам, но аз просто не обръщах внимание. Сега обаче всичко ми стана ясно.
— И защо се е отправила към Земята?
— Не зная — отвърна Милър. Гласът му издаваше вълнение, интерес. Беше по-жизнен, отколкото когато и да било при предишните им разговори. — Може би протомолекулата иска да стигне там и се меси в решенията ѝ. Джули не е била първата заразена, но е първата, оцеляла достатъчно дълго, за да стигне някъде. Може би тя е зрънцето на кристала и всичко, което протомолекулата прави, се гради върху нея. Не зная със сигурност, но се надявам да разбера. Трябва да я намеря. Да говоря с нея.
— Трябва да откараш тази бомба в контролния център и да я взривиш.
— Не мога да го направя — заяви Милър. Защото той, разбира се, не можеше.
„Няма значение — помисли си Холдън. — След по-малко от трийсет часа и двамата ще сте радиоактивен прах.“