— Е, добре. Ще успееш ли да намериш твоето момиче за по-малко от… — Холдън накара „Роси“ да изчисли времето до сблъсъка с приближаващите се ракети — двайсет и седем часа?
— Защо? Какво ще се случи след двайсет и седем часа?
— Преди няколко часа Земята изстреля целия си ядрен арсенал по Ерос. Включихме идентификаторите на петте товарни ракети на повърхността. Земните ракети се ориентират по тях. „Роси“ изчисли, че при сегашната им траектория и скорост сблъсъкът ще е след двайсет и седем часа. Марсианският флот и флотът на ООН приближават района, за да го „стерилизират“ след взрива. За да са сигурни, че нищо няма да оцелее и да се промъкне.
— Божичко!
— Тъй де — въздъхна Холдън. — Съжалявам, че не ти го казах по-рано. Но имах доста други неща на главата.
Последва нова продължителна пауза.
— Можеш да ги спреш — заговори умолително Милър. — Ако изключиш идентификаторите.
Холдън завъртя креслото и се обърна към Наоми. На лицето ѝ бе изписан същият въпрос, който измъчваше и него: „Какво каза той току-що?“ Тя прехвърли биоданните на Милър на своя монитор и включи програмата за пълна медицинска диагностика. Очевидно смяташе, че нещо не е наред със самия Милър. Ако протомолекулата вече го е заразила и го използва, за да им въздейства…
— Никакъв шанс, човече. Това е последната ни възможност. Ако се провалим, Ерос ще излезе на орбита около Земята и може да я посипва колкото си иска с кафява бълвоч. Няма да поема този риск.
— Виж — поде отново Милър и в гласа му се преплитаха отчаянието и молбата. — Джули е тук вътре. Ако успея да я открия, да разговарям с нея, ще мога да спра астероида и без да прибягваме до бомбите.
— Какво, ще помолиш чинно протомолекулата да не заразява Земята? Да не върши това, за което е създадена? Ще призовеш по-добрата ѝ страна?
Милър помисли малко, преди да отговори.
— Виж, Холдън, мисля, че зная какво става тук. Това нещо е създадено да заразява едноклетъчни организми. Първични форми на живот, разбираш ли?
Холдън сви рамене.
— Е, и?
— Не ѝ се удаде тази възможност, но протомолекулата е умна. Приспособима. Тя попада на човешки гостоприемник, сложен многоклетъчен организъм. Аеробен. Огромен мозък. Нищо общо с онова, за което са я създали. И оттогава импровизира. Кашата с телата на стелт-кораба? Това е първият ѝ опит. Видяхме какво бе направила с Джули в онази баня на Ерос. Просто се учи да работи върху нас.
— Накъде всъщност биеш? — попита Холдън. Все още имаха достатъчно време да разговарят, ракетите бяха далече.
— Казвам само, че това, което става на Ерос, не е същото, за което е била създадена протомолекулата. Тя не изпълнява първоначалния план, създаден преди милиарди години. Използва това, което е подръка. Джули е схема. Мозъкът ѝ, чувствата ѝ са навсякъде в това нещо. Тя гледа на този полет към Земята като на надпревара и жадува да победи. Присмива ти се, че не можеш да я настигнеш.
— Почакай… — рече Холдън.
— Тя не напада Земята, а се прибира у дома. Може би на Луната. Там е израснала. Протомолекулата строи върху нейния чертеж, използва ума ѝ. И в този процес е заразена от нея, също както и Джули. Ако успея да я накарам да осъзнае какво става, може би ще мога да преговарям с нея.
— Откъде ти хрумна?
— Наречи го нюх — подхвърли Милър. — Умея да надушвам разни неща.
Холдън подсвирна, докато в главата му се оформяше изцяло нова картина. Нова перспектива, която му се струваше смайваща.
— Но протомолекулата все още иска да се подчинява на своята програма — възрази той. — А нямаме идея каква е тя.
— Мога със сигурност да те уверя, че не е да унищожи човечеството. Онези същества, които са я изстреляли преди два милиарда години към Феба, не са знаели за нас. Имали са нужда от биомаса и ето, тя сега я получи.
Холдън не можа да се сдържи и изпръхтя презрително.
— Е, и какво? Не искат да ни сторят нищо лошо, така ли? Сериозно? Да не мислиш, че ако обясним на това нещо, че не бива да се приземява на Земята, то просто ще иде другаде?
— Не на него — поправи го Милър. — На нея.
Наоми погледна Холдън и поклати глава. Не беше открила нищо нередно в анализите на данните на Милър.
— По дяволите, работя над този случай от близо година — продължаваше Милър. — Изучих живота ѝ, четох пощата ѝ, срещах се с нейните приятели. Познавам я. Тя е независим човек и ни обича.
— Нас? — попита Холдън.
— Хората. Тя обича хората. Отказала се е доброволно да бъде богато малко момиче и е постъпила в СВП. Живяла е на Пояса, защото тук ѝ харесва. Няма начин да се обърне срещу нас, ако знае какво се случва. Просто трябва да ѝ го обясня. Мога да се справя. Дай ми шанс.