— Мислиш ли, че тя ще се измъкне на ракетите? — попита с тих глас.
— Той смята, че би могла. Освен това вярва, че ще успее да я разубеди да не ни убива. Трябва да му дадем този шанс. Дължим му го.
— Дори ако това значи да бъде унищожена Земята?
— Не — поклати глава Холдън. — Не чак толкова.
Наоми замълча. Гневът ѝ видимо се уталожваше.
— Значи да забавим сблъсъка, но да не го отменяме — рече замислено.
— Да му спечелим малко време. Колко можем да осигурим?
Наоми се намръщи и погледна към пулта. На Холдън му се стори, че чува как умът ѝ щрака. Тя се усмихна и придоби онзи замислен вид, който имаше, когато се захващаше с трудна задача.
— Всъщност, колкото поискаш.
— Какво искаш да направиш? — изуми се Фред.
— Да променя курса на ракетите, за да спечеля малко време за Милър, но не толкова, че да не могат да се използват, в случай че се наложи да унищожим Ерос — отвърна Холдън.
— Съвсем лесно е — добави Наоми. — Пращам подробни инструкции.
— Я да чуем какъв е планът — нареди Фред.
— Земята използва идентификаторите на петте кораба на Ерос като целеуказатели на своите ракети — заговори Наоми. — Вие имате кораби и станции навсякъде из Пояса. Имате и програма за промяна на опознавателния сигнал, каквато дадохте и на нас преди време. Ако я използвате и прехвърляте кодовете от станция на станция и от кораб на кораб, ракетите ще променят курса си в дъга, която в края на краищата пак ще опира в Ерос.
Фред поклати глава.
— Няма да стане. В момента, в който земното командване види какви ги вършим, ще препрограмира ракетите да не следват нашия сигнал и ще потърси друг начин да ги насочва. В добавка ще се настроят срещу нас.
— Сигурен съм, че ще се ядосат — съгласи се Холдън. — Но няма да могат да си върнат контрола над ракетите. Точно преди да започнете да ги прехвърляте от една цел на друга, ще пратим заглушаващи сигнали.
— Тогава ще си помислят, че противникът се опитва да ги надхитри, и ще блокират възможността за промяна на курса.
— Още по-добре — отбеляза Холдън. — Внушаваме им, че смятаме да ги измамим, те престават да ни слушат и тогава правим, каквото сме намислили.
Фред поклати отново глава и този път придоби непреклонно изражение.
— Нищо на този свят не би ме накарало да го направя — заяви той. — Милър няма да успее с вълшебните си трикове срещу пришълците. Накрая пак ще трябва да взривим Ерос. Защо да отлагаме неизбежното?
— Защото — изтъкна Холдън — започвам да си мисля, че това ще е по-малко рискованият начин. Ако използваме ракетите, без да унищожим командния център на Ерос… мозъка… каквото и да е там, няма да знаем какво ще се получи, но съм сигурен, че шансовете ни ще намалеят значително. Милър е единственият, който би могъл да се справи. И такива са неговите условия.
Фред измърмори някаква ругатня.
— Ако пък не успее да го разубеди, обеща да го унищожи. И му вярвам — продължи Холдън. — Хайде, Фред, познаваш не по-зле от мен устройството на тези ракети. Дори по-добре. Имат достатъчно гориво да обиколят Слънчевата система два пъти. Няма да изгубим нищо, ако му осигурим малко време.
Фред поклати глава за трети път. Холдън виждаше, как лицето му става все по-неумолимо. Нямаше да се съгласи. Преди да каже „не“, Холдън го изпревари:
— Помниш ли кутията с мострите от протомолекулата и лабораторните записи? Искаш ли да чуеш цената ми за нея?
— Ти — произнесе бавно Фред — си се побъркал.
— Какво, не желаеш ли да я купиш? Вълшебното билетче за масата на преговорите? Вече знаеш цената ми. Дай на Милър шанса, който иска, и мострите са твои.
— Интересно ми е да разбера как успя да ги убедиш за това — попита Милър. — Смятах, че вече съм отписан.
— Няма значение — отвърна Холдън. — Спечелихме ти малко време. Иди намери момичето и спаси човечеството. Чакаме от теб новини.
„И се готви да се превърнеш в радиоактивен прах, ако не се обадиш.“ Само че това остана неизказано. Нямаше нужда да се изрича на глас.
— Чудех се къде да отидем, ако успея да говоря с нея — рече Милър. — Имам предвид, да паркира това нещо някъде.
„Ако сме живи. Ако успея да я спася. И ако чудото е истина.“
Холдън сви рамене, макар че никой не можеше да го види.
— Отведи я на Венера — подметна. — Ужасно място.
54.
Милър
— Не съм и не съм — шепнеше гласът на Ерос. Джулиет Мао, разговаряща насън. — Не съм и не съм, и не съм…
— Хайде, твойта мамица! — изруга Милър. — Трябва да е някъде тук.
Лазаретът бе обрасъл с избуяла растителност, черни спирали с бронзови нишки по тях закриваха стените, обгръщаха кушетките за прегледи и изглежда, се подхранваха със запасите от наркотици, стероиди и антибиотици, с които бяха натъпкани стъклените шкафове. Милър пъхна ръка сред израстъците под непрестанното тревожно писукане на скафандъра. Застиналият върху прекъсвача на мъртвеца палец пулсираше от болка.