Той избута гъбовидните израстъци върху един шкаф, който все още не бе строшен, и напипа ключалката. Вътре имаше четири медицински газови бутилки: две червени, една зелена и една синя. Погледна изолацията. Протомолекулата все още не бе проникнала в тях. Червеното за анестетичен газ. Синьо за азот. Избра зеленото. Стерилният предпазител върху крана изглеждаше непокътнат. Пое си дълбоко глътка въздух от топящия се запас. Още няколко часа. Отдели пръст от терминала (едно… две…), счупи предпазителя (три…), пъхна накрайника на крана в дюзата на своя скафандър (четири…) и залепи палец на терминала. Изправи се, усещайки през ръкавицата хладината на кислородната бутилка, докато скафандърът удължаваше отреденото му време за живот. Десет минути, един час, четири часа. Налягането в бутилката се изравни с това в скафандъра и той я разкачи. Още четири часа. Беше си спечелил нови четири часа.
За трети път успяваше да попълни резервите си, откакто разговаря с Холдън. Първият път бе в една противопожарна станция, вторият — в авариен ремонтен цех. Ако се върне в космопорта, сигурно ще открие още кислородни бутилки в шкафчетата и на борда на корабите. Ако пък излезе на повърхността, в корабите на СВП имаше в изобилие.
Но нямаше време за това. Не търсеше въздуха, а Джулиет. Той се протегна. Болките в гърба и плещите заплашваха да прераснат в мускулни спазми. Нивото на въглероден двуокис в последно време бързо се покачваше въпреки свежия приток на кислород. Скафандърът се нуждаеше от поддръжка и нов филтър. Ще трябва да почака. Зад гърба му положената в количката бомба поставяше свои условия.
Трябваше да я намери. Някъде в лабиринта от коридори и помещения из мъртвия град Джулиет Мао направляваше астероида към Земята. Досега бе открил четири горещи зони. В три от тях имаше буен растеж на познатите му черни повлекла, истинска малка джунгла от чуждоземна флора. Четвъртата се оказа малък лабораторен реактор, в който очевидно протичаше неконтролирана реакция. Изгуби петнайсет минути, докато открие как се задейства аварийното изключване, и вероятно не можеше да си позволи да прахосва повече време. Но където и да отидеше, нямаше и следа от Джули. Дори Джулиет от въображението му бе изчезнала, сякаш призракът вече нямаше място в един свят, обитаван от истинската жена. Липсваше му, макар и да беше само видение.
През лазарета премина някаква неуловима вълна и чуждоземните растения се надигнаха и отпуснаха като стоманени нишки, към които е бил доближен магнит. Милър усети, че сърцето му забива учестено, адреналинът нахлу в кръвта му, но не се случи нищо.
Трябва да я намери, и то скоро. Изтощението му нарастваше с всеки изминал миг. Вече знаеше, че не разсъждава така трезво, както преди. На Церера би се прибрал в квартирата си и би спал цял ден, за да се заеме отново с проблема с ясна глава. Но тук нямаше тази възможност.
Затворен кръг. Ето в какво се бе озовал. Някога, в един друг живот, се бе нагърбил със задачата да я открие, а после, когато не успя, бе решил поне да отмъсти за нея. А ето че сега отново му се удаваше възможност да я намери и спаси. Ако пък не успее, винаги би могъл да прибегне до товара в скрибуцащата количка.
Милър разтърси глава. Напоследък все по-често се изгубваше в собствените си мисли. Стисна по-здраво дръжките на количката и се наведе напред. Станцията около него поскърцваше, както вероятно са скърцали старите мореходни кораби с изсъхнали от солената вода дъски, раздирани от непрестанната игра на теглене на въже между Земята и Луната. Тук обаче черупката бе от камък и Милър нямаше представа какви са силите, които ѝ въздействат. Надяваше се, че няма да повлияят на сигнала между ръчния му терминал и бомбата. Не би искал заради глупава грешка да се превърне в облак нагорещени атоми.
Вече ставаше все по-ясно, че не би могъл да обиколи цялата станция. Знаеше го от самото начало. Ако Джули си бе избрала някое скришно местенце — дълбока ниша, като дупка на умираща котка, — нямаше начин да я намери. Можеше само да се надява на случаен успех, на късмет. Гласът на Ерос се раздели на няколко гласа, напяващи на хинди. Нови и нови гласове, по-скоро детски гласчета, сред които — сега, когато знаеше какво търси — разпознаваше и гласа на Джули. Може би винаги е бил там. Отчаянието му започваше да прилича на физическа болка. Тя бе толкова близо, а не можеше да я стигне.