Той се върна в главния коридор. Лазаретът бе подходящо място да я търси. Но засега усилията му бяха безплодни. Имаше две търговски биолаборатории. Празни. Опита в моргата, дори отвори хладилните ракли за трупове. Нищо. Прекоси склада, където се държаха уликите от различни престъпления, повечето разпилени на пода. Всеки един от тези предмети някога бе играл ключова роля в нечия драма, очаквал бе да бъде изваден отново на бял свят, да участва в съдебен процес или поне в предварително прослушване. Мънички указатели, сочещи всеки към своя ден за въздаване на справедливост, който сега бе отложен завинаги. Нещо сребристо прелетя над него, по-бързо от птица, сетне още едно, цяло ято, което се стрелна под тавана. Светлината трепкаше по живия метал, ярка като отражение от рибени люспи. Милър гледаше импровизациите на чуждоземната молекула във въздуха над него.
„Не можеш да спреш тук — каза Холдън. — Трябва да престанеш да обикаляш и да намериш верния път.“
Милър погледна през рамо. Капитанът се бе изправил в целия си ръст там, където преди стоеше неговата въображаема Джули.
„Виж, това е интересно“ — рече си Милър.
— Зная — отвърна той. — Само че… нямам представа къде може да е отишла. А и огледай се само. Мястото е доста голямо, а?
„Ти можеш и трябва да я спреш“ — заяви Холдън.
— Само да знаех къде е отишла — повтори Милър.
„Никъде не е ходила“ — рече Холдън.
Милър се обърна и го изгледа. Сребърният рояк продължаваше да се носи над него, издаваше звуци като рой от насекоми или повреден двигател. Капитанът изглеждаше уморен. Въображението на Милър бе поставило необяснимо петно кръв в крайчеца на устата му. А и това не беше вече Холдън, а Хейвлок. Другият землянин. Старият му партньор. После стана Мус, очите ѝ бяха безжизнени като неговите.
Джули не бе отишла никъде. Милър я бе видял в хотела, по времето, когато все още вярваше, че от гробището не може да се надига нищо друго, освен лоша миризма. Във времето преди. После са я отнесли в чувал за трупове. Поставили са я някъде другаде. Била е в ръцете на учените от „Протоген“, които са извлекли от нея протомолекулата, а плътта ѝ се е разпръснала из станцията като пчели, разнасящи прашец между цветчета. Бяха ѝ дали станцията, но преди да го сторят, я бяха откарали някъде, където са смятали, че ще е на сигурно място.
На сигурно място. Докато се почувстват готови да разпространят нещото, което са искали да контролират. Въобразявали са си, че може да бъде контролирано. Малко вероятно бе да са си направили труда да почистят, след като са получили това, което са искали. И тъй като след тях едва ли някой е тършувал из станцията, имаше големи шансове да е още там. А това стесняваше възможностите.
В лазарета сигурно имаше карантинно отделение, но хората от „Протоген“ не биха прибегнали до места, където работят доктори и сестри, нямащи нищо общо с компанията. Ненужен риск.
Тогава?
Биха могли да използват някоя затворена фабрика долу при космопорта. Там имаше достатъчно подходящи места, оборудвани с манипулаторни ръце. Но отново възникваше опасността да бъдат открити и разпитвани, преди да бъде заложен капанът.
„Дали пък не е в нарколаборатория? — произнесе Мус в главата му. — Искаш уединение, искаш контрол. Извличането на онази гадост от мъртвото момиче и извличането на дрога от семена си приличат, макар и целта да е различна.“
— Звучи логично — одобри Милър. — Тук, близо до казиното… Не, едва ли. Казиното е било вторият етап. Първият е натикването на хора в радиационните убежища и облъчването им, за да създадат подходяща среда за протомолекулата. После са заразили нивото с казината.
„Значи търсим нарколаборатория в близост до укритията“ — кимна Мус.
Сребристото ято над главата му изви надясно. От тавана се посипа ситен метален дъжд, оставяйки след себе си димни струйки.
— А ако имах достъп? Какво ще кажеш за резервния център за управление на околната среда? Това е служебно помещение. Няма излишно движение на хора. Обзаведено е и херметически изолирано. Изглежда най-подходящо.
„И тъй като «Протоген» осъществяваше охраната на Ерос още преди да докарат тук обречените си главорези, биха могли да го подготвят — довърши Мус и се засмя безрадостно. — Видя ли? Знаех си, че ще се досетиш.“
За по-малко от секунда на мястото ѝ се появи Джули Мао — неговата Джули. Усмихната и все така красива. Сияеща. Косата ѝ се полюшваше около нея, сякаш беше в безтегловност. А после изчезна. Една аларма в скафандъра го предупреди, че навлиза в опасна корозивна среда.