— Дръж се — рече той на горящия въздух. — Ей сегичка идвам.
Бяха изминали по-малко от трийсет и три часа от момента, когато осъзна, че Джулиет Андромеда Мао не е мъртва, до мига, в който отвори херметическата врата на резервния ероски център за контрол на околната среда и изтика количката вътре. Изпод гъстото покривало на протомолекулата все още можеха да се различат изчистените, семпли линии на подлежащото архитектурно устройство. Възли от черни повлекла и папрати закриваха ъглите и тавана. Отгоре висяха черни мъхести лиани. Познатите фосфоресциращи панели премигваха под чуждоземното покривало, но имаше и други светлинки, бликащи от микроскопичните синкави точици във въздуха. Още с първата крачка в помещението краката му потънаха до глезени в дебел килим — количката с бомбата трябваше да остане отвън. Скафандърът съобщи за безумна смесица от екзотични газове и ароматни молекули, но той можеше да подуши само себе си.
Всички вътрешни помещения бяха преустроени. Трансформирани. Прекоси отделението за контрол на отпадъчните води както водолаз подводна пещера. Синкавите светлинки се въртяха около него, докато вървеше, и няколко десетки от тях полепнаха по скафандъра. Замахна машинално с ръкавица да ги прогони и за миг си помисли, че ще се размажат като истински светулки, но те само отлетяха обратно във въздуха. Мониторите, следящи въздушното рециклиране, все още светеха и потрепваха, хилядите задействани аларми и съобщения за инциденти очертаваха етапите в работата на протомолекулата на станцията. Някъде наблизо течеше вода.
Тя беше в биокарантинния кувьоз, положена в легло от тъмни водорасли, които стърчаха от гърба ѝ и бяха неотличими от гъстата възглавница на собствената ѝ коса. Мънички синкави точици озаряваха лицето, ръцете и гърдите ѝ. Костните шипове, пробили кожата, се бяха разраснали до буйни, почти архитектурни плетеници, свързани с околната растителност. Краката ѝ бяха изчезнали, потънали под мрежа чуждоземни паяжини. Приличаше на русалка, заменила плавниците си за космическа станция. Очите ѝ бяха затворени, но помръдваха забележимо под клепачите. И тя дишаше.
Милър стоеше до нея. Лицето ѝ не бе съвсем същото като на въображаемата Джули. Истинската имаше по-масивна челюст и носът ѝ не бе така прав. Той не забеляза, че плаче, докато не понечи да изтрие сълзите си и ръкавицата му се удари в шлема. Опита се да ги сдържи и да премигне.
Ето че бе стигнал до края на пътя. До края на времето. Беше намерил това, което бе търсил.
— Джули — рече той и положи свободната си ръка на рамото ѝ. — Ей, Джули. Събуди се. Искам сега да се събудиш.
В скафандъра имаше малка аптечка. Ако се наложи, би могъл да ѝ инжектира адреналин или амфетамини. Вместо това я побутна лекичко, както правеше с Кандис в сънлива неделна утрин, по времето, когато все още бе негова жена, в един отдавна забравен минал живот. Джули смръщи вежди, отвори уста и я затвори.
— Джули. Трябва да се събудиш.
Тя изстена и вдигна слабичка ръка да го прогони.
— Ела при мен — рече той. — Събуди се.
Тя отвори очи. Не бяха човешки — склерите ѝ бяха червеникавочерни, в ирисите танцуваха синкави светулки. Не бяха човешки, но въпреки това бяха на Джули. Устните ѝ помръднаха беззвучно. А после:
— Къде съм?
— На станция Ерос. Само че тук не е каквото беше преди. Пак е Ерос, но…
Той притисна леко с длан черните повлекла до нея, прецени издръжливостта им, сетне се подпря върху тях, сякаш приседнал на леглото ѝ. Едва сега усети колко безмерно е уморен. И същевременно тялото му сякаш бе олекнало. Но не от по-слабата гравитация.
Джули заговори отново, сепна се и продължи:
— Кой си ти?
— Да, май не сме се запознавали официално, а? Името ми е Милър. Работех като детектив в „Звездна спирала“ на Церера. Твоите родители ни наеха да те проследим. Наредиха ми да те отвлека и да те върна надолу в гравитационния кладенец.
— Да ме отвлечеш? — гласът ѝ поукрепна. Погледът ѝ изглеждаше по-съсредоточен.
— Нали знаеш как стават тези неща? — Милър въздъхна. — Но аз оплесках всичко.
Клепачите ѝ трепнаха и се спуснаха, но тя продължи да говори.
— Нещо е станало с мен.
— Да. Така е.
— Страх ме е.
— Не, не, не. Не се страхувай. Всичко е наред. По свой безумен начин, но е наред. Виж, в момента цялата станция лети към Земята. Доста бързо.
— Сънувах, че участвам в надпревара. Прибирах се у дома.
— Да. Трябва да спрем това.