Тя отвори отново очи. Изглеждаше объркана, изтощена, самотна. От крайчеца на лявото ѝ око се търкулна сълза.
— Дай ми ръката си — рече Милър. — Виж, искам да ти дам нещо.
Тя повдигна бавно ръка, като водорасло в течение. Той положи в дланта ѝ ръчния терминал и натисна с нейния палец копчето на мъртвеца.
— Стискай тук. И не пускай.
— Какво е това?
— Дълга история, само не отделяй пръст.
Алармите на скафандъра запищяха пронизително, докато разкопчаваше шлема. Изключи ги. Въздухът беше странен: миришеше на кисело, на канела и на мускус, което го накара да си помисли за спящи зимен сън животни. Джули го гледаше как си сваля ръкавиците. Той знаеше, че протомолекулата вече прониква вътре, преминава през кожата и лигавиците на очите, подготвя се да направи с него същото, което бе сторила с всички на Ерос. Не го интересуваше. Взе от нея ръчния терминал и после сплете пръсти с нейните.
— Джули, сега ти караш този автобус — рече. — Даваш ли си сметка за това? Можеш ли да го осъзнаеш?
Пръстите ѝ бяха хладни, но не студени.
— Аз усещам… нещо — заговори тя. — Дали не съм гладна? Не, не е глад, а нещо друго. Искам да се върна на Земята.
— Не можем да го направим. Трябва да промениш курса. — Какво бе казал Холдън? „Заведи я на Венера“. — Да идем вместо това на Венера.
— Но то не желае това — обясни тя.
— Това обаче ни беше предложено — заяви Милър. След малко добави: — Не можем да се върнем у дома. Трябва да идем на Венера.
Тя помълча известно време.
— Джули, ти си боец. Никога не би позволила на друг да взема решения вместо теб. Не го прави точно сега. Ако идем на Земята…
— То ще изяде и тях. Също както изяде мен.
— Точно така.
Тя го погледна.
— Точно така — повтори той.
— Какво ще стане на Венера?
— Може би ще умрем. Не зная. Но няма да заразим и други хора, ще се постараем никой друг да не се докосне до тази гадост — той разпери ръце към обраслата пещера. — А ако не умрем, тогава… хм, тогава ще е наистина интересно.
— Не мисля, че мога.
— Можеш. Ти си по-умна от него. Сега ти контролираш всичко. Откарай ни на Венера.
Светулките се завъртяха във вихър около тях, синкавата им светлина пулсираше леко — ту ярка, ту мъждива. Милър прочете по лицето ѝ, че е взела решение. Светлините около тях засияха ярко, пещерата се окъпа в синкаво сияние и после отново потъна в здрач, както беше преди малко. Милър усети някакво дращене в гърлото, като първи симптом на простуда. Зачуди се дали ще има време да обезвреди бомбата. И тогава погледна към Джули, Джулиет Андромеда Мао. Пилот от СВП. Наследница на трона на компанията „Мао-Квиковски“. Кристалното зрънце на едно бъдеще, за което никога не бе и мечтал. Ще има достатъчно време.
— Страхувам се — призна тя.
— Недей.
— Не зная какво ще се случи.
— Никой не знае. А и не е необходимо да го правиш сама.
— Усещам нещо друго дълбоко в мен. То иска нещо, което не разбирам. Толкова е голямо.
Той я целуна машинално по опакото на ръката. В корема му се зараждаше нарастваща болка. Призля му, започна да му се гади. Родилните мъки на ероските метаморфози.
— Не се тревожи — рече. — Всичко ще бъде наред.
55.
Холдън
Холдън сънуваше.
Случваше му се доста често, та когато осъзна, че седи в кухнята на родителите си в старата им къща в Минесота и разговаря с Наоми, досети се какво става. Не разбираше добре думите ѝ, но тя непрестанно отмяташе коса назад и си хапваше от сладкишите за чай. Той самият кой знае защо не можеше да си вземе от тях, но улавяше благоуханието им, а споменът за сладкишите от овесени ядки на мама Елиса бе от най-хубавите.
С други думи, много приятен сън.
Кухнята се разтресе неочаквано и нещо се случи. Холдън го усети, почувства как сънят се променя от уютен спомен към кошмар. Опита се да заговори на Наоми, но не можа да произнесе нито дума. Кухнята се озари в червена светлина, ала Наоми сякаш не го забелязваше. Той стана, отиде до прозореца и погледна навън. Когато стаята се люшна за трети път, видя каква е причината. От небето падаха метеори, оставящи зад себе си червеникави дири в цвета на кръвта. По някакъв начин знаеше, че това са отломки от Ерос след разпадането му в атмосферата. Милър се бе провалил. Ядрената атака не бе успяла.
Джули се бе прибрала у дома.
Той се обърна, за да каже на Наоми да бяга, но от пода изникнаха черни повлекла и се усукаха около нея, пронизаха тялото ѝ на множество места. Започнаха да излизат от очите и устата ѝ.
Холдън понечи да се втурне към нея, да ѝ помогне, но не можеше да помръдне и когато погледна надолу, видя, че повлеклата са пленили и него. Едно от тях се бе усукало около кръста му и го държеше здраво. Друго тъкмо му проникваше в устата.