— Ами да — продължи Алекс. — Ерос. Току-що изскочи на радара. Каквото и да е правил, за да блокира сензорите ни, вече не го прави.
— А какво прави сега? — попита Холдън. — Дай ми курса.
Наоми поиска информацията за движението на астероида, но при обработката Алекс се оказа по-бързият.
— Мисля, че променя курса — обади се той. — Все още лети към Слънцето, но се отклонява от посоката към Земята.
— Ако задържи този курс и скорост — добави Наоми, — бих казала, че се носи право към Венера.
— Брей — възкликна Холдън. — Това беше шега.
— Бива си я тази шега — подхвърли Наоми.
— Някой да каже на Макбрайд, че няма смисъл да стреля по нас.
— Ей — подвикна Алекс. — Това, че накарахме ракетите да престанат да чуват сигнала, не значи, че можем да ги изключим, нали? Питам се къде ли ще ги прати Фред, за да се отърве от тях?
— Проклет да съм, ако знам — обади се Еймъс. — По-лошото е, че обезоръжихме Земята. Голям срам.
— Нищо повече от случайни последствия — въздъхна Наоми. — Не че сме имали подобно намерение.
Сблъскването на Ерос и Венера бе най-широко отразяваното събитие в историята. По времето, когато астероидът доближи втората планета, неколкостотин кораба го очакваха там на орбита. Военни фрегати се опитаха да държат цивилните съдове на разстояние, но безуспешно. Просто бяха твърде малко. Картината на снижаващия се Ерос бе заснета от мощни военни камери, телескопи на цивилни кораби и обсерваториите на две планети и пет луни.
Холдън съжаляваше, че не е там, за да наблюдава случващото се отблизо, но Ерос бе набрал скорост, след като промени курса, сякаш астероидът нямаше търпение да сложи край на пътуването, сега, след като имаше своя цел. Той и екипажът седяха в камбуза на „Росинант“ и гледаха новините. Алекс бе изровил отнякъде още една бутилка фалшива текила и разливаше щедро в чашите за кафе. Беше въвел курс към Тихо при мекото едно g. Нямаше закъде да бързат.
Всичко бе приключило — освен фойерверките.
Холдън се пресегна, улови ръката на Наоми и я стисна силно, докато астероидът навлизаше във венерианска орбита и после сякаш увисна неподвижно. Имаше чувството, че цялата човешка раса е затаила дъх. Никой не знаеше какво ще направи сега Ерос — Или по-точно Джули. Никой не бе говорил с Милър след последния му разговор с Холдън, и детективът не отговаряше на повикванията на ръчния си терминал. Никой нямаше каквато и да било представа какво се е случило на астероида.
Когато краят дойде, той бе необичайно красив.
В орбита около Венера Ерос се разтвори като кутия, пълна с парченца от мозайка. Огромният астероид се разцепи на десетки отломъци, които се спуснаха над екватора като дълга огърлица. После тези десетки отломъци се раздробиха на други десетки и така нататък, и сияещият облак покри цялата повърхност на планетата, докато изчезна под плътния слой от мъгли, който обикновено скриваше Венера от погледа.
— Брей! — възкликна Еймъс почти с благоговение.
— Невероятно — съгласи се Наоми. — Малко притеснително, но иначе наистина невероятно.
— Те няма да останат там завинаги — посочи Холдън.
Алекс гаврътна остатъка от текилата в чашата си и доля още от бутилката.
— Какво искаш да кажеш с това, капитане? — попита той.
— Ами само предполагам. Но се съмнявам, че онези същества, които са създали протомолекулата, ще са склонни да я консервират там. Тя е само част от далеч по-грандиозен план. Ние спасихме Земята, Марс и Пояса. Въпросът е какво ще стане сега?
Наоми и Алекс се спогледаха. Еймъс прехапа устни. На екрана Венера мъждукаше, озарявана от множество светкавици на повърхността.
— Капитане — рече Еймъс. — Нещо започна да ме плашиш.
Епилог
Фред
Фредерик Лусиъс Джонсън. Бивш полковник от Земните въоръжени сили, Касапина от станция Андерсън. А сега и от станция Тот. Неизбиран премиер на СВП. Изправял се срещу смъртта десетки пъти, губил близки приятели във войни и заради политически интриги. Оцелял в четири опита за покушение, само два от които известни на широката общественост. Убил с кухненски нож въоръжен с пистолет нападател. Издавал заповеди, довели до смъртта на стотици, и отказал да се отрича от действията си.
И въпреки всичко мисълта да говори пред публика винаги го плашеше. Нямаше логика в това, но си беше така.
„Дами и господа, стоим на кръстопътя на…“
— На приема ще бъде генерал Себастиан — говореше личната му секретарка. — Запомнете, не бива да я разпитвате за нейния съпруг.