— Защо? Не съм го убил, нали?
— Не, сър. Но той има открита връзка с друга жена и генералът е малко докачлива на тази тема.
— Тогава може да поиска аз да го убия.
— Бихте могли да ѝ го предложите, сър.
„Зеленият салон“ всъщност бе боядисан в червено и охра, обзаведен с черни кожени дивани и облицован с огледала, в които се отразяваше отрупаната с ястия и минерализирана вода маса. Преди три часа Шадид, мрачната началничка на церерската полиция, го бе ескортирала от дока до отредената му стая с гръмкото название „Зеленият салон“. Оттогава той крачеше напред-назад — три крачки в едната посока, обръщане, три в другата. Като капитан на древен кораб, сновящ по своя мостик.
На станцията бяха пристигнали представители на всички враждуващи страни и също като него сега бяха в стаите си, заобиколени от секретари и помощници. Повечето от тях мразеха Фред, което не го трогваше особено. Повечето от тях също така се страхуваха от него. Не заради позицията му в СВП, разбира се. Заради протомолекулата.
Политическият разрив между Земята и Марс вероятно бе непоправим, верните на „Протоген“ земни сили бяха организирали измяна, твърде болезнена, за да се размине с извинение, а и твърде много хора бяха загинали от двете страни, за да може очертаващият се мир да наподобява предишния. Наивниците в СВП смятаха това за предимство — за възможност да настройват планетите една срещу друга. Фред обаче не мислеше така. Ако трите основни сили — Земята, Марс и Поясът — не успеят да достигнат до реален мир, те неминуемо отново щяха да се върнат към войната.
По-важното обаче бе Земята или Марс да започнат да гледат на Пояса като на нещо повече от досадно насекомо, което трябва да бъде смачкано, след като се разправят с истинския си противник… За съжаление антимарсианските настроения на Земята бяха по-силни сега, отколкото по време на войната, а до изборите на Марс оставаха само четири месеца. Една коренна промяна в марсианската политика би могла да намали напрежението или да влоши още повече нещата. И двете страни трябваше да прогледнат за истински важните неща.
Фред се изправи пред огледалото, нагласи куртката си за стотен път и направи недоволна физиономия.
— Кога се превърнах в жалък брачен съветник? — попита той.
— Сър, нали не говорим още за генерал Себастиан?
— Не. Забрави какво казах. Какво още трябва да знам?
— Съществува опасност организацията „Синият Марс“ да се опита да прекъсне изказването ви. С плакати и викове, без оръжия. Капитан Шадид е задържала няколко сини, но повечето са ѝ се изплъзнали.
— Ясно.
— Имате уговорени интервюта с две лазерни информационни станции за политически предавания и един земен новинарски екип. Журналистът от Европа вероятно ще попита за станция Андерсън.
— Ясно. Някакви новини от Венера?
— Нещо се случва там долу — каза секретарката.
— Значи не е мъртва.
— Очевидно не, сър.
— Страхотно — въздъхна горчиво той.
„Дами и господа, намираме се на кръстопът. От една страна, съществува доста реалната опасност от взаимно изтребление, а от друга…
А от друга, призракът от Венера се готви да изпълзи от кладенеца си и да ни избие, докато спим. Разполагам с жива мостра, която вероятно е единствената ни надежда да разберем какви са неговите намерения и възможности. Държа я на сигурно място, за да не можете да ни нападнете и да ни я отнемете. Всъщност това е единствената причина, поради която изобщо ме слушате. Та какво ще кажете да проявите малко уважение?“
Терминалът на секретарката му изписука и тя го погледна.
— Капитан Холдън, сър.
— Налага ли се?
— Добре ще е, ако се чувства част от тази задача, сър. Той държи рекорд по аматьорски появи в новините.
— Чудесно. Пусни го вътре.
Седмиците, изминали след разпадането на станция Ерос в плътните небеса над Венера, бяха благоприятни за Холдън, но продължителните натоварвания при преследването на Ерос от „Росинант“ бяха оказали своето въздействие. Спуканите кръвоносни съдчета в склерите му бяха заздравели, изчезнали бяха и следите от хематоми под очите и на шията му. Само едва забележимото колебание в походката му подсказваше за болките в ставите, чиито хрущяли все още се възстановяваха. Наричаха го следускорителна походка.
— Здрасти — поздрави Холдън. — Брей, че сме хубавци. Гледа ли последните новини от Венера? Двукилометрови кристални кули. Какво, според теб, може да е?
— Поредната ти грешка? — подметна Фред с приятелски тон. — Можеше да кажеш на Милър да литнат към Слънцето.
— Да, защото стърчащи от Слънцето двукилометрови кристални кули нямаше да са нещо зловещо — не му остана длъжен Холдън. — Това в купата ягоди ли са?