„Кентърбъри“ изстена толкова силно, че Холдън трябваше да намали звука в слушалките. Той виеше и крещеше като зъл дух в продължение на няколко секунди, сетне последва силен трясък. Холдън включи външна картина, бореше се с чернилката, която ускорението изтикваше в периферното му зрение. „Кентърбъри“ все още бе цял.
— Ади, какво по дяволите, беше това? — попита завалено Макдоуъл.
— Една от подпорите на двигателя. Главният се изключи, сър — добави тя, без да се налага да казва: „Не че не ви предупреждавах“.
— И какво спечелихме? — поинтересува се Макдоуъл.
— Не много. Торпедата достигнаха четирийсет километра в секунда и продължават да ускоряват. Ние разполагаме само с маневрени двигатели.
— Мамка му — изруга Макдоуъл.
— Ще ни ударят, сър — добави Ади.
— Джим — повика го Макдоуъл, като внезапно повиши глас. — Изглежда, няма да ни се размине ударът. Чукни два пъти, че си приел.
Джим чукна два пъти по микрофона.
— Добре, а сега трябва да помислим за оцеляването след удара. Ако са решили да ни лишат от възможност за маневриране, преди да се качат на борда, ще се целят в двигателя и предавателната система. Бека излъчва SOS, откакто бяха изстреляни торпедата, но искам да продължиш да викаш, в случай че ние замлъкнем. Ако знаят, че сте наблизо, шансът да ни изхвърлят през въздушния шлюз е по-малък. Очевидци и прочее — добави Макдоуъл.
Джим отново чукна два пъти.
— Смени посоката, Джим. Скрий се зад онзи астероид. Повикай помощ. Това е заповед.
Джим чукна два пъти, после нареди на Алекс да спре двигателите. Миг по-късно невидимият гигант, седнал върху гърдите му, изчезна, заменен от безтегловност. Внезапният преход навярно щеше да го накара да си изповръща червата, ако не бяха лекарствата против гадене, с които беше натъпкан.
— Какво става? — попита Алекс.
— Нова задача — каза Холдън с тракащи от химикалите зъби. — Ще повикаме помощ и ще преговаряме за освобождаването на пленниците, когато лошите се качат на „Кент“. Обръщай назад към астероида, той е най-близкото прикритие.
— Разбрано, шефе — отвърна Алекс. После добави с по-нисък глас: — Точно сега бих убил човек за неколкоцевно зенитно оръдие.
— Чух те.
— Да събудя ли децата долу?
— Нека спят.
— Прието — Алекс изключи.
Преди ускорението да го притисне отново в креслото, Холдън задейства SOS-сигнала на „Рицар“. Каналът с Ади все още бе отворен и сега, когато Макдоуъл не беше на линия, той отново чуваше дишането ѝ. Холдън увеличи звука докрай и се облегна назад, в очакване тежестта отново да го смаже. Алекс не го разочарова.
— Една минута — обяви Ади и гласът ѝ бе достатъчно силен, за да изкриви звука в слушалките. Холдън не намали силата. Гласът ѝ оставаше възхитително спокоен, макар да отброяваше последните минути преди попадението.
— Трийсет секунди.
Холдън отчаяно жадуваше да я заговори, да ѝ каже нещо утешително, да я увери отново в любовта си. Седналият на гърдите му гигант се разсмя с дълбокия тътнеж на термоядрения факел.
— Десет секунди.
— Пригответе се да изключим реактора и да се престорим на мъртви след удара на торпедата. Ако престанем да бъдем заплаха, няма да ни обстрелват отново — обади се Макдоуъл.
— Пет — рече Ади.
— Четири.
— Три.
— Две.
— Едно.
„Кентърбъри“ се разтресе и мониторът се изпълни с бяла пелена. Ади си пое рязко дъх и в този миг връзката беше прекъсната. Статичният пукот едва не проби тъпанчетата на Холдън. Той намали силата на звука и повика Алекс.
Ускорението внезапно се снижи до поносимите две g и всички датчици на кораба замигаха тревожно, претоварени с информация. Ослепително ярка светлина нахлу през малкия люк на носа.
— Алекс, докладвай! Какво се случи? — извика Холдън.
— Божичко. Те го взривиха. Те взривиха „Кентърбъри“!
Гласът на Алекс трепереше.
— Какво става там? При мен връзката е прекъсната. Всички датчици показват бяла картина!
Последва дълга пауза, после Алекс каза:
— При мен също няма нищо, шефе. Но мога да ти кажа какво става с „Кент“. Защото го виждам.
— Виждаш го? Оттук?
— Да. Той е облак от па̀ри с размерите на планината Олимп. Няма го, шефе. Няма вече „Кентърбъри“.
„Това не може да бъде“ — помисли си Холдън. Такива неща не се случваха. Пиратите не взривяват влекачи за лед. Никой няма да спечели от това. Никой няма да получи пари. А ако просто искаш да убиеш петдесет души, по-лесно е да влезеш в някой ресторант и да го сториш.
Искаше да кресне, да се скара на Алекс, че греши. Но трябваше да се овладее. „Стар съм вече.“