— Добре. Нова задача, Алекс. Вече сме свидетели на убийство. Върни ни при онзи астероид. Аз ще подготвя съобщение. Събуди всички. Трябва да знаят. — Холдън въздъхна. — Рестартирам сензорната програма.
Той изключи методично всички сензори и програмите им, почака две минути, сетне започна да ги включва бавно. Ръцете му трепереха. Гадеше му се. Имаше усещането, че някой друг командва тялото му.
Сензорите оживяха. Както всички кораби, летящи във вакуум, „Рицар“ бе подсилен срещу радиация. Ако не беше, едва ли би могъл да доближи Юпитер. Но Холдън се съмняваше, че конструкторите на кораба са имали предвид половин дузина термоядрени бомби, избухнали наблизо. Все пак имаха късмет. Вакуумът можеше да ги защити от електромагнитните импулси, но радиационният взрив бе достатъчно мощен, за да изпече всички датчици на борда.
Веднага щом радарът се пробуди, той огледа района, където се намираше „Кентърбъри“. Сега обаче там нямаше нищо по-едро от снежна топка. Той потърси кораба убиец и откри, че се носи в посока към Слънцето с ленивото ускорение от едно g. Стана му непоносимо горещо.
Не се страхуваше. Гневът го блъскаше в челото с ритмичните удари на сърцето, мускулите го боляха от силата, с която стискаше юмруци. Той включи комуникационната система и насочи концентриран лъч към отдалечаващия се кораб.
— Това съобщение е за този, който разпореди унищожаването на „Кентърбъри“, цивилен влекач за лед, превърнат от вас в газов облак. Няма да се измъкнеш така, негоднико. Не ме интересува какви са мотивите ти, кучи сине, но ти току-що уби петдесет мои приятели. Искам да знаеш кои са. Изпращам ти имената и снимките на всеки един от загиналите на кораба. Погледни ги хубаво. И помисли върху това, докато открия кой си.
Той затвори канала, изтегли файла с личните данни на екипажа на „Кентърбъри“ и започна да изпраща досиетата към другия кораб.
— Какво правиш? — попита Наоми зад гърба му. Не говореше в микрофона.
Стоеше зад него, свалила шлема. Черната ѝ коса бе слепена от пот. Лицето ѝ бе непроницаемо. Холдън също си свали шлема.
— Показвам им, че „Кентърбъри“ бе истинско място, където живееха истински хора. Хора с имена и семейства. — Химикалите караха гласа му да трепери повече, отколкото му се искаше. — Ако този, който е издал заповедта, поне малко наподобява човешко същество, надявам се лицата им да не му дават покой, докато е жив. Или докато го натикат в рециклатора за убийство.
— Не мисля, че го одобри — и Наоми посочи пулта зад него.
Сега вражеският кораб осветяваше тях с целеуказващия лазер. Холдън задържа дъх. Но корабът не изстреля торпеда и след няколко минути изключи лазера и се стрелна встрани с рязко ускорение. Той чу Наоми да въздъхва тихо.
— Значи „Кентърбъри“ го няма? — попита тя.
Холдън кимна.
— Мамка му — изруга тихо Еймъс.
Механикът и Шед стояха при стълбичката. Лицето на Еймъс бе на червени и бели петна, той свиваше и разпускаше големите си юмруци. Шед падна на колене, притиснат от ускорението. Не плачеше — просто погледна към Холдън и каза:
— Май Камерън никога няма да получи мечтаната протеза. — Сетне зарови лицето си в ръце.
— Алекс, забави малко. Няма от какво да бягаме вече — наведе се Холдън към микрофона. Корабът забави до едно g.
— Какво ще правим сега, капитане? — попита Наоми, втренчила поглед в него. „Вече ти командваш. Дръж се подобаващо.“
— Ако имах възможност, щях да ги превърна в газов облак, но тъй като нямаме оръжия… ще ги преследваме. Ще ги държим под око, докато узнаем къде отиват. А после ще ги разкрием на всички.
— Мамицата им — повтори Еймъс на висок глас.
— Еймъс — помоли го Наоми, — отведи Шед долу и го сложи да легне. Ако трябва, дай му нещо да заспи.
— Разбрано, шефе. — Еймъс прегърна Шед през кръста и го поведе надолу.
Когато излязоха, Наоми се обърна към Холдън.
— Не, сър. Ние няма да преследваме този кораб. Ще повикаме помощ и ще изчакаме, докато дойдат, а после ще изпълняваме каквото ни наредят.
— Аз… — Холдън млъкна.
— Да, ти командваш. Което означава, че сега аз съм старши офицер, а тъкмо старши офицерът е длъжен да каже на капитана, когато той се прави на глупак. Вие сте глупак, сър. Веднъж вече се опитахте да ги подмамите да ни убият с онова невъздържано излъчване. А сега искате да ги преследваме? И какво ще направите, ако ги застигнем? Ще им пратите поредния емоционален апел? — Наоми се приближи до него. — Трябва да откараме останалите четирима членове на екипажа на безопасно място. И това е всичко. А когато го свършим, можете да продължите с кръстоносния си поход. Сър.