Тъкмо стигнаха границата между сектори деветнайсет и двайсет, когато чуха викове. Милър извади ръчния си терминал, свърза се с централната мрежа за наблюдение и потърси образ от охранителната камера. Отне му няколко секунди да открие причината: тълпа от петдесет-шейсет цивилни, запречили почти целия тунел и блокирали напълно движението. Над главите си някои размахваха оръжия. Ножове, тръби. Най-малко два пистолета. Стиснати юмруци. И в центъра на тълпата гол до кръста мъж убиваше някого с юмруци.
— Да откриваме представлението — извика Милър на хората си и се затича.
Беше на стотина метра от завоя, зад който щяха да видят тълпата, когато на екрана полуголият мъж събори жертвата си и започна да скача по врата ѝ. Главата на нещастната жена се изви настрани под ъгъл, който не оставяше съмнение за състоянието ѝ. Милър даде знак на хората си да забавят до ускорен вървеж. Арестуването на убиец, заобиколен от тълпа негови приятели, нямаше да е лесно и не виждаше смисъл да пристигнат там задъхани.
Кръвта вече бе пролята. Милър знаеше какво означава това. Тълпата щеше да се разбеснее. На станцията, на корабите. Ако и други се присъединят към хаоса… какви ще са последиците? На около половин километър по-нататък в тунела имаше бордей, където често се отбиваха хора от вътрешните планети. Тарифният инспектор на онзи сектор бе женен за момиче от Луната и вероятно прекалено често се бе хвалил с това.
Твърде много мишени, помисли си Милър, докато даваше сигнал на снайперистите да заемат позиции. По-добре да избягват стрелбата. Да ги спре още сега и никой да не пострада.
В съзнанието му Кандис скръсти ръце и попита: „И какъв ти е резервният план?“
Близкият край на тълпата вдигна тревога веднага щом Милър и хората му ги доближиха. Множеството се люшна назад. Милър намести шлема на темето си. Мъже и жени. Тъмна кожа, бледа, златистокафява и всичките с издължените мършави тела на поясни и зинали усти като разгневени шимпанзета.
— Сър, позволете ми да сваля неколцина от тях — обади се по терминала Гелбфиш. — Ще им върна боязънта от Господа Бога.
— Ще стигнем и дотам — отвърна Милър и се усмихна на разпенената тълпа. — И дотам ще стигнем.
Лицето, което търсеше, изплува отпред. Голият до кръста. Едър мъж с опръскани с кръв юмруци и бузи. Зрънцето на бунта.
— Този ли е? — попита Гелбфиш и Милър знаеше, че мъничкото инфрачервено петънце вече трепти по челото на полуголия, докато той се зъбеше на полицаите.
— Не — заяви Милър. — Това само ще ги подтикне към действие.
— И какво ще правим? — обади се Браун.
Труден въпрос.
— Сър — съобщи Гелбфиш. — Този едрият има татуировка на СВП на рамото си.
— Какво пък — подхвърли спокойно Милър. — Ако се наложи да го гърмиш, цели се там.
Той пристъпи напред и свърза терминала си с локалната оповестителна система, изключвайки сирената. Когато заговори, гласът му ехтеше от високоговорителите.
— Говори детектив Милър. Ако не искате да бъдете арестувани за съучастие в убийство, разпръснете се незабавно. — Той закри микрофона и рече на полуголия: — Не и ти, едрият. Мръднеш ли, ще те гръмнем.
Някой в тълпата хвърли щанга и сребърната метална пръчка профуча във въздуха към главата на Милър. Той понечи да отстъпи назад, но щангата го уцели по ухото. В главата му отекна дълбок метален звън, по шията му се стече топла струйка кръв.
— Не стреляйте! — извика Милър. — Не стреляйте!
Тълпата избухна в смях, сякаш говореше на тях. Глупаци. Окуражен, полуголият пристъпи напред. Стероидите бяха раздули мускулите на краката му до такава степен, че почти се клатеше. Милър включи отново микрофона на терминала.
— А ти, приятелю. Само беззащитни хорица ли риташ, или и други могат да участват? — попита Милър със спокоен глас, който обаче тътнеше от говорителите, сякаш е Божие проявление.
— Какви ги бръщолевиш, земно куче? — изрева полуголият.
— Земно? — подсмихна се Милър. — На човек, израсъл в гравитация, ли ти приличам? Роден съм на този камък.
— Вътрешните са те купили, псе — продължи да нарежда полуголият. — Ти си тяхна маша.
— Така ли мислиш?
— Мамцату — изпсува полуголият. Мамицата ти. Той размърда мускулите си. Милър едва сподави смеха си.
— Значи уби онази женица за доброто на станцията? — попита той. — За доброто на Пояса? Не бъди глупак. Те си играят с теб. Искат всички да се държите така, за да имат повод да затворят станцията.