— Той е прав, Джим — подкрепи пилота Наоми. — Не може вечно да се носим в кръг при половин g.
Холдън отвори очи. Мракът зад клепачите му бе ярък и подвижен и от това му се гадеше повече.
— Няма да чакаме вечно — заговори той. — Ще чакаме петдесет минути, докато станция Сатурн се свърже отново с нас и ни каже какво да правим с техния кораб. „Рицар“ все още е собственост на „Чиста и свежа“ и ние сме техни служители. Искахте да повикам помощ — повиках. Сега чакаме да видим под каква форма ще дойде.
— Не трябваше ли да се отправим към станция Сатурн, шефе? — попита Еймъс, но въпросът му бе отправен към Наоми.
Алекс изсумтя.
— Не и с двигатели като тези на „Рицар“. Дори ако имахме гориво за подобно пътуване — а всъщност нямаме — щеше да ни отнеме поне три месеца. Ако ще ходим някъде, трябва да избираме между Пояса и Юпитер. Еднакво близо сме и до двете места.
— Аз предлагам да продължим към Церера — обади се Наоми. — „Чиста и свежа“ имат офиси там. На станцията на Юпитер не познаваме никого.
Холдън поклати глава, без да отваря очи.
— Не, ще чакаме да се свържат с нас.
Наоми изпъшка страдалчески. Странно, помисли си той, каква информация можеш да извлечеш дори от обикновени човешки звуци. Покашляне или въздишка. Или последен дъх преди смъртта. Той постави внимателно чашата с кафе на масата. Ръцете му вече започваха да се обезсилват.
— Не искам да летя към Церера, защото натам се насочи онзи торпедоносец и Наоми беше права, като ме разубеждаваше да ги преследвам. Не искам да летим и до Юпитер, защото горивото ни е само за един курс и поемем ли нататък, няма връщане. Седим тук и пием кафе защото трябва да взема решение, а „Чиста и свежа“ ще определят какво да е то. Така че първо чакаме отговора им, а после ще решавам.
Холдън се изправи бавно и предпазливо и се насочи към стълбичката.
— Ще полегна за малко, докато отмине първият пристъп. Ако „Чиста и свежа“ се обадят, повикайте ме.
Холдън погълна две успокоителни таблетки — малки, горчиви, с вкус на хлебна мая, — но не заспа. Отново и отново Макдоуъл слагаше ръка на рамото му и го наричаше Джим. Бека се смееше и псуваше като стар моряк. Камерън го убеждаваше колко го бива да се оправя с ледени блокове.
А Ади въздишаше.
Девет пъти бе летял с „Кентърбъри“ от Церера до Сатурн и обратно. По два курса на година, вече близо пет години. Повечето членове на екипажа бяха също от тогава. Да летиш с „Кентърбъри“ може би наистина означаваше, че си паднал на дъното, но от дъното няма накъде повече да идеш. Хората оставаха и превръщаха кораба в свой дом. След почти постоянните преназначения във флота тук му допадаше спокойствието. Той също намери своя дом.
Макдоуъл каза нещо, което не можа да разбере. „Кент“ стенеше, сякаш бе на пълна тяга. Ади се усмихна и му намигна.
Изведнъж тялото му се сгърчи от болезнени конвулсии, каквито не бе изпитвал досега. Холдън стисна със зъби гумения предпазител и застена. Болката предизвика забрава, която бе почти като облекчение. Умът му се изключи, изстискан от нуждите на тялото. За щастие или не, лекарствата започнаха да действат. Мускулите му се отпуснаха. Нервите му престанаха да подават безумни сигнали и съзнанието се завърна като избягал, но уловен ученик. Той разхлаби челюсти и извади предпазителя. Върху гумата имаше следи от зъбите му.
Под синкавата светлина в каютата Холдън се замисли за човека, който бе унищожил цял един цивилен кораб.
Във флота бе вършил неща, споменът за които често го държеше буден нощем. Беше изпълнявал заповеди, срещу които бе изпитвал яростна съпротива. Но да се прицелиш в цивилен кораб с петдесет души на борда и да натиснеш копчето за изстрелване на шест термоядрени торпеда? Това би отказал. И ако капитанът продължава да настоява, щеше да обяви заповедта му за незаконна и да поиска старшият офицер да поеме кораба и да арестува капитана. Вероятно щеше да се наложи да го застрелят, преди да го откъснат от поста до оръдието.
Ала познаваше и хора, които бяха способни да изпълнят подобна заповед. Наричаше ги социопат и животни, не по-добри от пиратите, които завземаха кораба ти, демонтираха двигателя и ти отнемаха въздуха. Те не бяха хора.
Но макар в него да кипеше омраза, дълбоко в себе си Холдън съзнаваше, че тези хора не са глупаци. И затова не спираше да си задава въпроси. „Защо? Какво биха спечелили от унищожаването на един влекач за лед? Кой ще плати за това? Някой винаги плаща. Ще ви открия. Ще ви открия и ще ви унищожа. Но преди това ще ви накарам да ми обясните.“