Втора вълна от химикали се разтвори с експлозивна бързина в кръвта му. Сякаш някой преливаше във вените му сироп. Миг преди хапчетата да го повалят напълно, Ади му се усмихна и намигна.
И изчезна като духнат от вятъра прашен облак.
Събуди го сигналът на компютъра. Гласът на Наоми:
— Джим, „Чиста и свежа“ най-сетне се обадиха. Да ги прехвърля ли при теб?
Холдън се мъчеше да схване значението на чутото. Премигна. Нещо не беше наред с тази койка. С кораба. Бавно взе да си припомня.
— Джим?
— Не — рече. — Искам да разговарям с тях от командния център. Колко дълго съм спал?
— Три часа.
— Боже! Доста са се забавили, а?
Холдън се изтърколи от койката и изтри гурелите, които бяха слепили клепачите му. Беше плакал насън. Опита се да се оправдае, че е било следствие от химикалите. Дълбоката болка в гърдите трябва да е от разтегнати сухожилия.
„Какво правихте цели три часа, преди да отговорите?“ — зачуди се той.
Наоми го очакваше в комуникационната, на екрана бе застинало непознато мъжко лице.
— Това не е завеждащият оперативния отдел.
— Не. Консулът на „Чиста и свежа“ на станция Сатурн. Същият, който се изказа, след като разкриха кражбите на доставки. „Да крадете от нас е все едно да крадете от себе си“. — Наоми го погледна. — Помниш, нали?
— Адвокат — процеди Холдън и се навъси. — Лоши новини ни чакат.
Наоми рестартира съобщението. Адвокатът внезапно се раздвижи.
— Джеймс Холдън, с вас разговаря Уолъс Фиц от станция Сатурн. Получихме молбата ви за помощ и доклада за инцидента. Освен това приехме и съобщението, в което обвинявате Марс за унищожаването на „Кентърбъри“. Последното, меко казано, е недопустимо. Пет минути след пристигането на вашето съобщение в офиса ми се появи марсианският представител на станция Сатурн и заяви, че марсианското правителство е крайно обезпокоено от обвиненията в пиратство. За да разследва по-обстойно инцидента, МКРФ праща един от корабите си в системата Юпитер, който ще ви приеме на борда си. Заповедите ви от „Чиста и свежа“ са както следва: Да се отправите незабавно към системата Юпитер. Да изпълнявате всички инструкции, които ще получите от „Донагър“, кораба на МКРФ, или от всеки офицер от марсианския флот. Да оказвате необходимата помощ на МКРФ при тяхното разследване за унищожаването на „Кентърбъри“. Да се въздържате от всякакви нови радиопредавания, освен към нас или „Донагър“. В случай че не изпълнявате инструкциите на компанията и разпорежданията на марсианските власти, договорът ви ще бъде прекратен и ще се смята, че задържате незаконно летателно средство на компанията. Тогава ще бъдете преследвани с цялата строгост на закона. Уолъс Фиц приключи.
Холдън остана загледан в монитора, поклащайки намръщено глава.
— Никога не съм твърдял, че Марс го е направил.
— Всъщност донякъде каза точно това — опроверга го Наоми.
— Съобщих само фактите, с които разполагам, не съм си позволил да ги тълкувам.
— Както и да е — въздъхна Наоми. — Какво ще правим?
— Няма да стане — заяви Еймъс. — Само през трупа ми!
Каюткомпанията бе доста тясна. Петимата се чувстваха неудобно. По сивкавите стени имаше петна на местата, където бе прорасла плесен и по-късно изстъргана с микровълни и стоманени четки. Шед беше опрял гръб на стената, Наоми седеше срещу него. Алекс стоеше при вратата. Еймъс се опитваше да кръстосва из малкото коридорче — две крачки напред, завъртане, две назад. Скочи още преди последните думи на адвоката.
— На мен също не ми харесва — каза Холдън, загледан в екрана. — Но такива са разпорежданията на началството. Не исках да ви забърквам в тази каша.
— Няма проблем, Холдън. Все още смятам, че постъпи правилно. — Шед прокара ръка през русата си коса. — Какво мислите, че ще направят с нас марсианците?
— Ще ни изтръгват ноктите един по един — изгледа го зловещо Еймъс, — докато Холдън се съгласи да се покаже отново на екрана и да съобщи, че не са били те. Каква каша, за Бога! Нападнаха ни, а сега трябва да им сътрудничим! Те убиха капитана!
— Еймъс — прекъсна го Холдън.
— Извинявай, Холдън. Капитане — поправи се Еймъс. — Но Исусе Христе! Та те ще ни разкажат игрицата, разбирате ли? Не бива да го позволяваме.
— Аз също не бих искал да изчезна безследно в някой марсиански затвор — заяви Холдън. — Но както виждам нещата, имаме само две възможности. Или да изпълняваме каквото ни е наредено, което означава да се оставим на тяхната милост, или да избягаме, да се опитаме да стигнем Пояса и да се скрием там.