Холдън нагласи пред себе си дисплея. Шест малки точки, жълто-оранжеви, с тенденция да станат червени. На максимална тяга.
— Уф — изпъшка той, загледан в екрана. — Вие пък кои сте, дявол ви взел?
8.
Милър
— Агресията срещу Пояса е основният фактор за оцеляването на Земята и Марс. Нашата слабост е тяхната сила — говореше маскираната жена от терминала на Милър. Зад нея бе разпънато знаме със знака на СВП. — Не се страхувайте от тях. Силата им се корени само във вашия страх.
— Както и в стотина бойни кораба — промърмори Хейвлок.
— От това, което чух — подметна Милър, — ако запляскаш с ръце и кажеш, че вярваш, не могат да те застрелят.
— Ще взема да опитам някой път.
— Всички трябва да се вдигнем! — продължаваше жената с почти писклив глас. — Да вземем съдбата си в ръце, преди те да са ни я отнели! Спомнете си „Кентърбъри“!
Милър изключи екрана и се облегна назад. В участъка течеше обичайната суматоха при смяната на дежурните — полицаите си подвикваха или подканваха пристигащите да побързат. Миризмата на прясно кафе се смесваше с цигарен дим.
— Сигурно има десетина като нея — рече Хейвлок и кимна към угасения екран. — Но тази ми е любимката. Понякога съм готов да се закълна, че бълва пяна от устата.
— Още колко файла? — попита Милър и партньорът му сви рамене.
— Двеста, може би триста — рече Хейвлок и дръпна от цигарата. Отново беше пропушил. — На всеки няколко часа цъфва по един нов. Не идват от едно място. Понякога ги излъчват по радиото. Друг път файловете се появяват сред обществените програми. Орлан пипнала някакви типове в един от баровете на космопорта да ги разпространяват като политически памфлети.
— Арестувала ли ги е?
— Не — отвърна Хейвлок като че ли това нямаше значение.
Беше изминала седмица, откакто самопровъзгласилият се за мъченик Джеймс Холдън бе обявил гордо, че той и екипажът му ще разговарят с някого от марсианския флот, вместо да продължават да създават проблеми. Сцената със смъртта на „Кентърбъри“ се въртеше отново и отново по всички канали, разбунвайки дебатите и общественото мнение. Файловете със записите бяха напълно легални, макар че вероятно някои от кадрите бяха цензурирани. Торпедата, ударили шлепа, бяха или с термоядрени заряди, или конвенционални пиратски оръжия, но попаднали право в двигателя.
Бунтовете продължиха още три дена, разгаряха се наново като пожар при полъх на свеж вятър. Учрежденията работеха под подсилена охрана. Обичайната активност на космопорта също се възстановяваше, макар и по-бавно. Полуголият копелдак, когото Милър бе наредил да прострелят, лежеше в лазарета на „Звезден лабиринт“ в очакване на нови коленни протези и пишеше оплаквания срещу детектива, докато чакаше да започне процесът за убийство. Шестстотин кубически метра азот бяха изчезнали от склад в петнайсети сектор. Някой бе пребил и затворил в хангар нелицензирана проститутка, която сега даваше показания срещу нападателите си. Заловиха хлапетата, чупили охранителните камери на шестнайсето ниво. На пръв поглед всичко изглеждаше както обикновено.
Само на пръв поглед.
Когато започна работа в отдела за убийства, едно от нещата, които потресоха Милър, бе свръхестественото спокойствие на семействата на жертвите. Хора, току-що изгубили съпруги и съпрузи, деца и любими. Хора, чийто живот бе променен от насилието. Те често предлагаха освежителни напитки на полицаите и отговаряха на въпросите, като се стараеха да осигурят комфорт на разследващите. Човек, дошъл отвън, не би могъл да допусне, че страдат. Едва при внимателно вглеждане можеше да се забележи мудността, с която фокусираха поглед или намираха точен отговор.
Същото можеше да се каже сега и за станция Церера. Трябваше ѝ малко повече време, за да фокусира. Хората от средната класа — акционери, работници по поддръжката, компютърни техници — го избягваха в метрото като че бяха дребни престъпници. Разговорите затихваха там, където се появяваше Милър. На станцията усещането, че са под обсада, продължаваше да укрепва. Месец по-рано Милър и Хейвлок, Коб и Рихтер, както и всички останали, бяха стабилната ръка на закона. Сега в тях виждаха само наемници на организация, чийто щаб е на Земята.
Неуловима, но дълбока разлика. Това го караше да ходи по-изправен, в стремеж да подчертава поясния си произход. Да покаже, че е един от тях. Като че се опитваше отново да спечели хората на своя страна. Да се възпротиви на онези, неизвестните, които разпространяваха пропаганда във виртуалната реалност.