Не особено далновидна тактика, длъжен бе да признае.
— Какво имаме днес? — попита Милър.
— Два грабежа с общ почерк — докладва Хейвлок. — Трябва да се напише докладът за семейния скандал от миналата седмица. Имаше и доста добре организирано нападение срещу Нананешкия консорциум за внос, но Шадид го обсъждаше с Дисън и Пател, та предполагам, че те ще го поемат.
— А ти искаш…
Хейвлок вдигна глава, за да скрие факта, че гледа встрани. Нещо, което напоследък бе започнал да прави доста често.
— Наистина трябва да приключим с тези доклади — рече той. — Особено с този за скандала. Иначе се трупа материал.
— Аха — кимна замислено Милър.
След избухването на бунтовете бе забелязал, че в бара обслужат Хейвлок последен. Някои от колегите им идваха да уверят Милър, че той е един от тях, сякаш негласно му съчувстваха, че му се налага да работи с човек от Земята. И той знаеше, че Хейвлок също го забелязва.
Всички това пробуждаше у него желание да закриля партньора си, да го остави да стои по цял ден в участъка, където щеше да е в безопасност.
Още един недалновиден импулс.
— Какво става с онази история? — попита го Хейвлок.
— Коя?
Хейвлок вдигна папката. Случаят с Джули Мао. Или по-точно с евентуалното ѝ отвличане. Страничното занимание. Милър потърка очи. Някой в другия край на залата се прозя шумно. Друг се разсмя.
— Ами, да ти призная, не съм имал време да работя по нея.
Хейвлок се ухили и му подаде папката. Милър я пое и я разлисти. Осемнайсетгодишното момиче му се усмихна от снимката с перфектните си зъби.
— Не бих искал да ти струпвам цялата настолна работа — рече Милър.
— Ей, не ти си човекът, който ме държи настрана от този случай. Идеята е на Шадид. Пък и няма да загина от някаква си документация. Бумащината никого не е убила. Зная, че си гузен, задето я поех само аз, но пък след работа можеш да ме почерпиш една бира.
Милър хвърли ядно папката върху бюрото и нагоре се вдигна облак прах.
— Добре де, ще взема да се поразровя из това. Ще се върна следобед и ще напиша някой доклад, за да успокоя началството.
— Аз ще съм тук — увери го Хейвлок. После, докато Милър се надигаше, добави: — Слушай… виж. Не исках да говоря за това, докато не съм напълно сигурен, но пък и не ми се ще да го чуеш от друго място.
— Решил си да напускаш?
— Аха. Разговарях с хората от „Протоген“, когато наминаха насам. Казват, че службата на Ганимед търси нов шеф на отдела за разследване. И си помислих… — Хейвлок сви рамене.
— Добра идея — кимна Милър.
— Просто се нуждая от място, където има небе, пък дори и да го виждам през купол — обясни Хейвлок и в гласа му се долови нега, която не можеше да скрие дори полицейската мъжественост.
— Много добра идея — повтори Милър.
Квартирата на Джулиет Андромеда Мао беше на девето ниво, четиринайсети тунел, близо до космопорта. Голямото обърнато V бе почти половин километър широко на върха и не повече от една стандартна ширина на тунел на дъното, помещаваше се в една от десетината кухини за инерционна маса от времето, преди астероидът да се снабди с изкуствена гравитация. Сега в стените бяха издълбани кухини за хиляди евтини квартири, стотици на всяко ниво, проникващи навътре в скалата като отвърстия от огнестрелни попадения. На терасираните улици играеха деца, крещяха и се смееха, без на пръв поглед да има причина. Някой на дъното бе вдигнал хвърчило, което се рееше на постоянния лек ветрец. Милър провери в терминала си дали това е търсеният номер. 5151-I. Малкият уютен дом на бедното малко богато момиче.
Той въведе полицейския код за достъп и изцапаната с мръсотия зелена врата изщрака и го пропусна.
Квартирата бе съвсем миниатюрна — три малки стаи, в началото всекидневна, после спалня, която едва побираше койката, и накрая баня с тоалетна и душ. Стандартно разположение. Беше виждал хиляди такива.
Постоя около минута, без да разглежда нещо конкретно, заслушан в успокояващото свистене на подавания от шахтата на рециклатора въздух. Стоеше така, в очакване в главата му постепенно да се оформи някакво, макар и първоначално, впечатление за това място и за момичето, което бе живяло тук.
Спартанска не беше най-точната дума. Вярно, обстановката бе семпла. Единствената украса бяха малки акварели на абстрактно женско лице над масата в предната стая и шарени плочки с размери на карти за игра над койката. Той се наведе към тях, за да прочете надписите. Грамота на името на Джули Мао — а не Джулиет — във връзка с връчването на пурпурен колан от церерския център по жиужицу. Една крачка по-близо до кафявия колан. Между тях имаше поне две години тренировки. Момичето бе преминало сериозна школа. Имаше и празно място на стената, което чакаше грамотата за черния. Грамотите не се отличаваха с нищо особено — по тях нямаше стилизирани метателни звезди, нито имитация на мечове. Само дребен надпис за постигнатото от Джули Мао. Не можеше да ѝ се отрече заслугата.