Подписът отдолу бе А. М.
Милър се замисли над текста. Кой знае защо бе очаквал разговорите между богатите родители и деца да са по-изтънчени. „Ако не направиш каквото ти казваме, ще ти продадем играчката. Ако не ни пишеш. Ако не се върнеш у дома. Ако не ни обичаш.“
Милър отвори първия незавършен отговор.
Майко, ако така се наричаш.
Благодаря ти, че изцапа деня ми с поредната фъшкия. Не мога да повярвам как може да си толкова егоистична, дребнава и самовлюбена. Не мога да повярвам, че успяваш да спиш нощем, че някога си си мислела, че…
Милър пропусна останалата част. Смяташе, че е схванал същината. Втората чернова бе от два дена по-късно. Той се прехвърли на нея:
Майко,
Съжалявам, че се отчуждихме толкова през последните няколко години. Зная, че ви е било трудно на двамата с татко. Надявам се, разбираш, че решенията, които взех, не целяха да наранят точно вас.
Относно „Рейзърбек“, ще ми се да не избързвате. Това е любимият ми скутер и аз…
Писмото свършваше тук. Милър се облегна назад.
— По-кротко, хлапе — подхвърли той на въображаемата Джули, преди да отвори последната чернова.
Ариадне,
Направи каквото смяташ за необходимо.
Милър се разсмя и вдигна шишето за тост към екрана. Те знаеха как да я ударят, за да я заболи, и Джули бе приела удара. Ако някога изобщо я открие и я откара обратно, и за двамата ще е тежък период. За всички тях.
Той допи бирата, пусна бутилката в рециклатора и отвори последното писмо. Опасяваше се, че ще е смъртната присъда на обсъждания „Рейзърбек“, но все пак от него се искаше да знае колкото се може повече.
Джули,
Това не е шега. Не е поредният драматичен пристъп на майка ти. Разполагам с достоверна информация, че скоро Поясът няма да е толкова безопасно място. Каквито и различия да имаме, можем да ги решим по-късно.
ЗА ТВОЕ ДОБРО ВЪРНИ СЕ У ДОМА НЕЗАБАВНО.
Милър се намръщи. Въздушният рециклатор бучеше едва чуто. Навън местните деца крещяха и подсвиркваха. Той чукна по екрана, затваряйки последното писмо, но после го отвори отново.
Беше пратено от Луната, две седмици преди Джеймс Холдън и „Кентърбъри“ да изправят на ръба на войната Марс и Пояса.
Май страничната задача щеше да се окаже по-интересна.
9.
Холдън
— Корабите все още не отговарят — докладва Наоми, загледана в екрана над комуникационния пулт.
— Не съм и очаквал друго. Но исках да покажа на „Донагър“, че се безпокоим да не ни преследват. Нали разбираш, на този етап най-важното е да си прикрием задниците — добави Холдън.
Наоми се протегна и гърбът ѝ изпука. Холдън извади протеинова пръчка от кутията в скута си и ѝ я хвърли.
— Яж.
Тя свали обвивката, а през това време Алекс се покатери по стълбичката и се просна на кушетката до нея. Комбинезонът му бе толкова мръсен, че лъщеше. Трите дни в тясната совалка не бяха допринесли особено за личната му хигиена. Това важеше и за всички останали. Холдън вдигна ръка и почеса с неудоволствие мазната си коса. „Рицар“ бе твърде малък, за да има душове, а нула g умивалниците не бяха приспособени да си пъхнеш главата в тях. Еймъс реши проблема с миенето на косата, като си обръсна главата. По някакъв начин косата на Наоми оставаше блестяща и относително чиста. Холдън се чудеше как ли го постига.
— Старши, дай и на мен нещо за хапване — обади се Еймъс.
— Капитане — поправи го Наоми.
Холдън хвърли и на него протеинова пръчица. Еймъс я улови във въздуха и я огледа с видимо отвращение.
— По дяволите, шефе, бих дал лявото си орехче за храна, която не прилича на вибратор — озъби се Еймъс, сетне поздрави с пръчката Наоми и отхапа.
— Да чуем за водата — подкани го Холдън.
— Ами, цял ден пълзях покрай корпуса. Затегнах всичко, което може да бъде затегнато, и намазах с епоксидна смола останалото, така че вече отникъде не изпускаме.
— Само че рециклиращата система за нищо не става, Джим — обади се Наоми. — Това малко корабче никога не е било предназначено за петима души, и то в продължение на две седмици.
— Ще се справим някак си. Въпросът е, че ще трябва да свикнем да живеем със собствената си воня.