— Като стана дума за това, ще ида при моята койка да се напръскам с дезодорант — заяви Еймъс. — След като цял ден пълзях из търбуха на совалката, така съм се осмърдял, че дори аз самият няма да мога да заспя.
Той довърши пръчицата, избърса с доволен вид уста и се отправи към стълбичката. Холдън най-сетне отхапа от своята. Имаше вкус на гресиран картон.
— Какво прави Шед? — попита той. — Доста е тих напоследък.
Наоми се намръщи и остави недоядената пръчица на пулта.
— Тъкмо възнамерявах да повдигна въпроса. Не се справя никак добре, Джим. От всички нас за него беше най-тежко. Ти и Алекс сте служили във флота. Там свикваш да губиш другари. Еймъс лети отдавна, това е третият кораб, който губи — ако можеш само да повярваш.
— А ти си излята от желязо и титан — рече Холдън, в несръчен опит да се пошегува.
— Не съвсем. Само осемдесет-деветдесет процента — усмихна се леко Наоми. — Но сериозно. Мисля, че трябва да поговориш с него.
— И какво да му кажа? Аз не съм психиатър. Във флота в такива моменти обикновено ни говореха за дълга, за благородството на саможертвата и че трябва да отмъстим за падналите другари. Не върши работа, когато другарите ти са били убити без обяснима причина и не е имало никаква възможност да им помогнеш.
— Не съм казвала, че трябва да го лекуваш. Само да си поговорите.
Холдън се надигна от кушетката и козирува.
— Да, шефе — рече той. Спря при стълбичката и се обърна: — Наоми, пак искам да ти благодаря. Аз наистина…
— Зная. А сега се захващай с капитанската работа — заръча тя и му обърна гръб. — А аз ще махам на съседите.
Холдън откри Шед в миниатюрния лазарет на „Рицар“. Помещението бе малко по-голямо от гардероб. Освен тясната койка тук имаше шкаф с медикаменти, монтирани по стените уреди и малко столче. Шед седеше на него.
— Ей, приятел, нещо против да вляза? — попита Холдън. „Наистина ли казах: «Ей, приятел»?“
Шед сви рамене и продължи да рови из чекмеджетата и да сверява съдържанието им със списъка от екрана. Преструваше се, че има работа.
— Виж, Шед. Тази история с „Кентърбъри“ ни повлия зле на всички и ти трябва да… — Холдън млъкна. Шед се обърна, стиснал в ръка бяла тубичка.
— Трипроцентна оцетна киселина. Не знаех, че мехлемът е тук. Трябваше ми на „Кент“, имах няколко души с ГП, а нямаше откъде да го взема. Питам се, защо са го сложили на „Рицар“.
— Какво е ГП? — попита Холдън.
— Генитални пъпки. Мехлемът от оцетна киселина е подходящ за всякакви повърхностни пъпки. Но в медицинския инвентар винаги цари хаос.
Холдън понечи да заговори, но откри, че не знае какво да каже, и се отказа.
— Имаме крем за сърбежи и пъпки — продължи Шед с глас, който издаваше, че е на ръба на истерията, — но нищо за болка. Кое, според теб, може да е по-важно сега? Ако се появи пациент с ГП, проблемът му е решен. Но строшена кост? Лош късмет. Ще трябва да търпи.
— Виж, Шед… — опита се да го прекъсне Холдън.
— Ох, я погледни това. Кръвоспиращо. Какво ще кажеш, за Бога? Какъв е шансът по време на тази мисия някой да започне да кърви? Да се ожули някъде, да, но да прокърви? А на „Кент“ имаме четири случая на сифилис. Една от най-старите болести в учебниците и все още не можем да се отървем от нея. Разправям на момчетата: „Курвите на станция Сатурн пресрещат всички кораби от ледения пояс, затова си слагайте ръкавиците“, но дали ме слушат? Не. И ето ти, обзаведохме се и със сифилис, а нямаме никакви антибиотици.
Холдън усети, че неволно е зяпнал. Той се хвана за ръба на вратата и пристъпи в лазарета.
— Хората от „Кент“ са мъртви — произнесе с ясен и суров глас. — Всички до един. На никого вече не са нужни антибиотици. Нито крем за пъпки.
Шед млъкна изведнъж, сякаш му бяха изпуснали въздуха. Затвори чекмеджетата и изключи монитора.
— Зная — прошепна тихо. — Не съм глупак. Просто ми е нужно малко време.
— На всички ни е нужно време. Но сме затворени в тази консервна кутия. Честно казано, слязох долу, защото Наоми се безпокои за теб, но преди малко направо ми изкара акъла. Нищо лошо, след като съм капитан и работата ми е да се грижа за екипажа. Ала не мога да ти позволя да изплашиш Алекс и Еймъс. След десет дена ще ни приберат на марсианския боен кораб и това е достатъчно страшно, за да изпреварваме сами събитията с един пощурял доктор.
— Не съм доктор. Аз съм само фелдшер — смотолеви Шед с треперещ гласец.
— Ти си нашият доктор, ясно? За нас четиримата на този кораб ти си докторът. Ако Алекс получи посттравматичен шок, ще дойде при теб за помощ. Но ако му надрънкаш същите приказки като одеве, когато се прибере горе, няма да става за нищо. Искаш да си поплачеш? Направи го пред мен. Ще поседим тук и ще си поциврим като малки деца, но без да ни видят другите. А после ще престанеш да се криеш долу.