„По дяволите, май се напих повечко, отколкото е нужно.“
За да го прикрие, заговори.
— И тъй…
— И тъй, сега с теб се свърза полковник Джонсън — прекъсна го Наоми. — Доста важен човек станахте, сър.
Еймъс постави с прекомерна предпазливост чашата си на масата.
— Тъкмо щях да ви питам за това, сър. Някакъв шанс да приемем предложението им и да поемем назад към Пояса? Не зная за вас, но с този марсиански кръстосвач отпред и пет-шест тайнствени кораба зад гърба ни тук взе да става доста населено.
Алекс изсумтя подигравателно.
— Шегуваш ли се? Ако обърнем сега, ще спрем горе-долу точно по времето, когато „Донагър“ трябва да ни прибере. А те ще метнат в котела и мебели, ако трябва да ни заловят преди поясните. Тръгнем ли обратно, „Дони“ ще го приеме като знак, че сме минали на другата страна, и ще ни изпържи, без да му мигне окото.
— Съгласен съм с господин Камал — заяви Холдън. — Вече избрахме курса и ще го спазваме до края. Но ще имаме предвид и това, което ни каза Фред. Като стана дума за него, Наоми, изтри ли съобщението му?
— Да, сър. Изчегъртано е от паметта на компютъра със стоманена четка. Марсианците никога няма да узнаят, че е разговарял с нас.
Холдън кимна и разкопча още малко комбинезона си. С петима пийнали в каюткомпанията започваше да става доста горещо. Наоми повдигна вежди, зърнала захабената фланелка отдолу. Засрамен, той вдигна обратно ципа.
— Шефе, тези кораби зад нас не ми излизат от главата — заговори Алекс. — Половин дузина дребосъци, летящи на самоубийствена мисия с прикрепени за корпусите им термоядрени взривове, могат да пробият дупка дори в як кон като „Дони“. Вярно е, че кръстосвачът има достатъчно огнева мощ, за да се скрие зад завеса от огън и метал на разстояние от хиляди километри. Биха могли отдавна да се отърват от тези торпедоносци, но навярно са объркани също като нас.
— Те знаят, че не могат да ни застигнат, преди „Донагър“ да ни прибере — рече Холдън. — Както и че не могат да се мерят с бойния кораб. И аз се чудя какво са намислили.
Еймъс разля по чашите последната текила и вдигна тост.
— Обзалагам се, че скоро ще разберем.
10.
Милър
Всеки път, когато се дразнеше, капитан Шадид почукваше със среден пръст по палеца. Почти неуловим звук, ала след първия път, когато Милър го забеляза, струваше му се все по-силен. Сякаш кънтеше из целия кабинет.
— Милър — поде тя и се усмихна, като че ли се опитваше да го подлъже, че ѝ е симпатичен. — Последните няколко дни всички сме на ръба. Настъпиха трудни времена.
— Така е, шефе — отвърна Милър и наведе глава като защитник, готвещ се да отблъсне нападението. — Но мисля, че е това е достатъчно важно, за да заслужава по-обстойно…
— Правим услуга на акционер — прекъсна го Шадид. — Баща ѝ започва да се изнервя. Няма никаква причина да му вярваме, че Марс стои зад взривяването на „Кентърбъри“. Напоследък цените отново тръгнаха нагоре. Една от мините на Червена луна е избухнала. Ерос имат проблеми с фермите си за мая. Ден не минава, без в Пояса да се случи нещо, от което таткото да затрепери още повече за скъпоценното си цвете.
— Да, но моментът…
Пръстите ѝ затропаха в стакато. Милър прехапа устни. Каузата беше изгубена.
— Не се хвърляй да преследваш конспирации — каза строго Шадид. — И без това сме затрупани с престъпления, за които знаем, че са съвсем реални. Политика, война, заговори на вътрешните планети — това не ти влиза в работата. Искам да чуя доклад, от който да разбера, че наистина я търсиш. Ще го пратя на таткото и ще се върнем към другите си задължения.
— Да, шефе.
— Нещо друго?
— Не, шефе.
Шадид кимна и се наведе над компютъра. Милър взе шапката си от бюрото и излезе. През уикенда един от филтрите в участъка се бе развалил и новият изпускаше миризма на пластмаса и озон. Милър се тръшна на стола зад бюрото си, сключил пръсти зад тила. Възелът в стомаха му отказваше да се отпусне. Това не беше никак добре.
— Лоша работа, а? — попита Хейвлок.
— Можеше да е и по-добре.
— Да не ти отне задачата?
Милър поклати глава.
— Не, все още е моя. Просто иска да я свърша като кон с капаци.