— Наистина ли? Моя грешка. Смятах друго, заради начина, по който избиха толкова хора…
— Предизвиквате ме. Ние се защитаваме от хора, извършващи икономически тероризъм срещу Пояса. Марсианци. Така че, може да се каже, ние сме в бизнеса за защита на поясните. Където сте и вие, детектив.
— Икономически тероризъм? — повтори Милър. — Не е ли малко пресилено?
— Така ли смятате? Вътрешните планети гледат на нас като на работна сила. Те ни облагат с данъци. Наставляват ни какво да правим. Налагат със сила своите закони и отхвърлят нашите в името на стабилността. През последната година удвоиха тарифите на Титан. Пет хиляди души на една ледена топка, кръжаща около Нептун, и на месеци път от всичко останало. За тях Слънцето е само ярка звезда. Мислите ли, че са в положение да намерят някакви възможности за компенсация? Те пречат на всички поясни товарни кораби да получават договори за доставка на Европа. Взимат ни два пъти повече за спиране на Ганимед. Научната станция на Феба? Не ни позволяват дори да излизаме на орбита около нея. Не допускат нито един поясен там. Каквото и да разработват, няма начин да го узнаем, докато не започнат да ни продават готовата технология — след десет години.
Милър сръбна от бирата и кимна към терминала.
— Значи този не е от вашите?
— Не. Не е.
Милър поклати глава и прибра машинката. Странно, но вярваше на този човек. Той дори не се държеше като изнудвач. Липсваше прераздутата храброст. Желанието да направи впечатление на света. Не, този човек изглеждаше ужасно изморен. Милър познаваше войници, които приличаха на него — но не и престъпници.
— И още нещо — рече той. — Търся едно момиче.
— Друго разследване?
— Не съвсем. Джулиет Андромеда Мао. Викат ѝ Джули.
— Трябва ли да знам това име?
— Тя е симпатизантка на СВП — поясни Милър и сви рамене.
— Вие познавате ли всички в „Звезден лабиринт“? — попита мъжът и когато Милър не отговори, добави: — А ние сме далеч повече от вас.
— Добре казано — кимна Милър. — Но ако научите нещо и ми съобщите, ще ви бъда благодарен.
— Не зная дали сте в позиция да очаквате от нас услуги.
— Не боли да попиташ, нали?
Пъпчивият се засмя и постави ръка на рамото на Милър.
— Не идвайте повече тук, детектив — рече той и се смеси с тълпата.
Милър сръбна от бирата и се навъси. Имаше странното усещане, че е направил погрешна стъпка. Беше сигурен, че СВП е подхванал нещо на Церера, в опит да се възползва от случката с унищожения влекач и омразата към вътрешните планети. Но какво общо можеше да има това с бащата на Джули Мао и неговата съвсем навременна тревога? Или с изчезването на част от престъпния свят на Церера? Всичко това му се струваше като видеокартина без фокус. Съдържанието е там, но не виждаш ясно какво се показва.
— Твърде много точки — промърмори Милър. — И недостатъчно черти.
— Моля? — погледна го въпросително барманът.
— Нищо — отвърна Милър и побутна към него полупразната бутилка. — Благодаря.
Когато се прибра в квартирата, си пусна музика. Лирични мелодии от времето, когато с него живееше Кандис. Намали светлината с надеждата, че ако се отпусне поне за няколко минути, ще успее да пребори потискащото го усещане, че е пропуснал нещо изключително важно и че липсващото парче ще се изтърколи само.
Почти очакваше Кандис отново да изплува във въображението му, да въздъхне и да поклати глава, както правеше често, докато живееха заедно. Но вместо това откри, че неусетно е подхванал разговор с Джули Мао. В полудрямката между алкохола и умората си я представи да седи на бюрото на Хейвлок. Дори възрастта ѝ беше сбъркана, изглеждаше далеч по-млада от действителната си възраст. Точно като момичето, спечелило състезанието със своя „Рейзърбек“. Имаше чувството, че ѝ задава въпроси и че отговорите ѝ му помагат да прозре нещата. Че всичко си застава на мястото. Не само промените със „Златен клон“ и нейното изчезване, но и преместването на Хейвлок, разрушеният влекач на лед и собственият му живот и работа. После тя се разсмя, а когато малко след това Милър се събуди, имаше главоболие.
Хейвлок го чакаше в кабинета. Широкото му земно лице изглеждаше странно чуждо и Милър побърза да се отърси от това впечатление.
— Изглеждаш ужасно — подхвърли Хейвлок. — Тежка нощ, а?
— Просто остарявам и пия твърде много долнопробна бира — отвърна Милър.
На близкото бюро възникна някаква служебна разпра за изгубени файлове. Хейвлок се наведе с мрачно изражение.