— Милър, бъди сериозен — рече той. — Ние сме партньори и честно казано, смятам те за единствения си приятел на този къс скала. Можеш да ми се довериш. Ако има нещо, което искаш да ми кажеш, готов съм.
— Това е страхотно — усмихна се криво Милър. — Само че не разбирам за какво говориш. Снощи беше пълен провал.
— Не се ли видя с някого от СВП?
— Точно така, видях се. На тази станция мъртва котка да завъртиш и ще праснеш поне един, който да симпатизира на СВП. Просто информацията не струва.
Хейвлок се изправи, стиснал безкръвните си устни. Милър го погледна въпросително и партньорът му кимна към дъската. Най-отгоре в списъка имаше ново убийство. В три сутринта, докато Милър бе водил полупиянски разговори, някой бе отключил квартирата на Матео Джъд и бе изстрелял цял пълнител с балистичен гел в лявото му око.
— Хм — промърмори Милър, — изглежда съм сгрешил.
— С кое? — попита Хейвлок.
— СВП не се захващат с престъпниците — обясни Милър. — Вдигнали са мерник на ченгетата.
11.
Холдън
„Донагър“ беше грозен.
Холдън бе виждал снимки на старите океански флотилии на Земята и дори в ерата на стоманата винаги бе имало и по нещо красиво. Продълговати и лъскави, стоманените кораби изглеждаха като изваяни от вятъра, като откъснато от клонка листо. В „Донагър“ нямаше и помен от това. Подобно на всички кораби, предназначени за продължителни полети, той имаше формата на „небостъргач“ — всяка палуба съответстваше на един етаж от сградата, в центъра бяха стълбите и асансьорите. Постоянната тяга заместваше гравитацията.
Масивен и четвъртит, с малки изпъкнали прозорци на случайни места, „Донагър“ допълваше тази представа. С дължина от петстотин метра, той надхвърляше височината на сто и трийсет етажна сграда. Алекс твърдеше, че теглото му е двеста и петдесет хиляди тона, и изглеждаше дори по-тежък. Не за пръв път Холдън си помисли, че човешките представи за естетика са се оформяли във времето, когато летящите предмети е трябвало да отговарят на определени аеродинамични изисквания. Но на „Донагър“ никога нямаше да му се наложи да се придвижва през нещо, по-плътно от междузвезден газ, затова извивките и загладените ъгли щяха да са само загуба на пространство. Резултатът беше грозен.
Но също така и сплашващ. Холдън и Алекс гледаха от местата си в пилотската кабина как огромният боен кораб изравнява курса си с техния, приближава се и после сякаш замира неподвижно. Вратата на един от хангарите се плъзна встрани и върху плоския черен търбух на „Донагър“ се появи светещ квадрат. „Рицар“ изписука тревожно, напомняше им, че по корпуса шарят целеуказващи лазери. Холдън потърси с поглед отбранителните оръдия, насочени към тях. Не можа да ги открие.
Алекс заговори и той подскочи стреснато.
— Прието, „Донагър“ — рече пилотът. — Получихме навигационния сигнал. Спирам тяга.
Изчезнаха и последните остатъци от усещането за тежест. Двата кораба продължаваха да летят със стотици километри в минута, но сдвоената им орбита създаваше впечатлението, че са спрели неподвижно.
— Капитане, давате ли разрешение за влизане в хангара?
— Изглежда, е твърде късно да им бягаме, господин Камал — отвърна Холдън. Представяше си как Алекс допуска грешка, която „Донагър“ интерпретира като заплаха, и насочените към тях късообхватни оръдия ги засипват с неколкостотин хиляди тона от обвити в тефлон стоманени проектили.
— Внимателно, Алекс — рече той.
— Казват, че кораб с такъв размер можел да разруши планета — подхвърли в интеркома Наоми. Намираше се в командния център на долната палуба.
— Всеки може да разруши планета от орбита — изтъкна Холдън. — Дори не ти трябват бомби. Достатъчно е да изтикаш през шлюза наковалните. А това нещо там може да унищожи… По дяволите. Сигурно всичко.
Те усещаха слаби сътресения от включването на маневрените двигатели. Холдън знаеше, че Алекс ги води, но не можеше да се отърве от чувството, че всъщност „Донагър“ ги поглъща в себе си.
Прехвърлянето отне около час. След като „Рицар“ се озова в хангара, той бе прихванат от огромна механична ръка и поставен в една пуста секция на палубата. Сетне бе пристегнат с масивни скоби, допирът с които накара целия корпус да се разтърси.
Марсианците разгънаха скачващ тунел от едната стена и го свързаха с шлюза на „Рицар“. Холдън събра екипажа зад вътрешния люк.
— Никакви пистолети, нито ножове — нищо, което да прилича на оръжие — предупреди ги той. — Вероятно ще разрешат ръчните терминали, но за всеки случай ги изключете. Ако питат за тях, предайте ги, без да протестирате. Оцеляването ни тук може би зависи от готовността ни да изпълняваме нарежданията им.