Зачуди се какво да мисли за това, че Яо е готова да унищожи шест поясни кораба само защото се приближават, без да установят връзка. Ако марсианците разсъждават по този начин, тогава нищо чудно да са унищожили и „Кент“.
Гундерсон спря пред една врата с обозначение „ОК 117“. Той пъхна карта в бравата и им даде знак да влизат.
— По-добре е, отколкото очаквах — бе коментарът на видимо впечатления Шед.
Помещението наистина бе доста голямо за корабните стандарти. Имаше шест противоускорителни кресла и малка масичка с четири стола, закрепени за пода с магнитни крачета. Зад страничната отворена врата се виждаше тоалетно помещение. Гундерсон и един лейтенант от пехотата последваха екипажа вътре.
— Тук ще бъдете настанени на първо време — заяви сержантът. — На стената има комуникационен пулт. Двама от хората на лейтенант Кели остават на пост отвън. Позвънете им и ще ви пратят всичко, което ви е нужно.
— Храна? — попита Еймъс.
— Скоро ще получите. Ще останете тук, докато ви повикат. Лейтенант Кели, имате ли нещо да добавите, сър?
Лейтенантът ги изгледа втренчено един по един.
— Хората са отвън за ваша защита, но ако нарушите правилата, едва ли ще ви се понрави начинът, по който ще реагират — каза той. — Разбрано ли е?
— Тъй вярно, лейтенант — отвърна Холдън. — Не се тревожете. Моите хора ще са най-послушните гости, които сте имали.
Кели кимна с искрена благодарност. Той беше професионалист, натоварен с неприятна задача. Холдън му съчувстваше. Пък и бе имал достатъчно работа с космическата пехота, за да е наясно какво може да ги сполети.
— Лейтенант, ще бъдете ли така добър да отведете господин Холдън за разпит? — попита Гундерсон. — Аз ще настаня останалите.
Кели кимна и улови Холдън за лакътя.
— Елате с мен, сър — рече той.
— Къде отивам, лейтенант?
— Лейтенант Лопес поиска да се срещне с вас веднага щом се качите на борда.
Шед местеше неспокоен поглед между лейтенанта и Холдън. Наоми кимна. Скоро сигурно пак ще са заедно, помисли си Холдън. Надяваше се, че не греши.
Кели поведе Холдън с бърза крачка по коридорите. Беше окачил автомата на рамо. Вероятно смяташе, че Холдън не представлява опасност или че лесно може да се справи с него.
— Мога ли да попитам кой е лейтенант Лопес?
— Човекът, който поиска да се срещне с вас.
Кели спря пред поредната сива врата, почука веднъж, сетне въведе Холдън в малка каюта с маса и два неудобни на вид стола. Тъмнокож мъж тъкмо нагласяваше микрофона. Той махна нехайно с ръка към стола отсреща. Холдън седна. Столът се оказа дори по-неудобен, отколкото изглеждаше.
— Можете да си вървите, лейтенант Кели — рече мъжът, за който Холдън предположи, че е Лопес. Кели излезе и затвори вратата.
Лопес приключи с работата си и протегна ръка през масата. Холдън я стисна.
— Аз съм лейтенант Лопес. Кели вероятно вече ви го е съобщил. Работя за флотското разузнаване, което със сигурност не ви е казал. Работата ми не е секретна, но трябва да накараме квадратните глави да не плямпат излишно.
Лопес бръкна в джоба си и извади пакетче с бонбони. Той метна едно бонбонче в устата си, но не предложи на Холдън. Докато го смучеше, зениците му се свиха в точки. Лекарство за концентрация. Оттук нататък нямаше да пропусне и трепване на мускулче по лицето на Холдън. Както и всеки опит за лъжа.
— Първи лейтенант Джеймс Р. Холдън от Монтана — произнесе той. Не беше въпрос.
— Да, сър — отвърна въпреки това Холдън.
— Седем години във флота на ООН, последна служба на разрушител „Жанг Фей“.
— Съвсем правилно.
— В досието ви е написано, че сте изгонен за нападение срещу старши офицер — продължи Лопес. — Хубаво клише, Холдън. Какво стана? Праснахте стареца по ченето? Сериозно?
— Не. Пропуснах. Строших си ръката в стената.
— И как се случи това?
— Той беше по-бърз, отколкото очаквах.
— Защо изобщо опитахте?
— Стоварих върху този човек цялото си негодувание. В интерес на истината той наистина си го заслужаваше.
— Явно доста сте мислили по въпроса оттогава — зениците на Лопес шареха по лицето му. — Ходихте на терапия?
— Имах доста време да мисля на „Кентърбъри“ — отвърна Холдън.
Лопес пренебрегна очевадния опит да бъде сменена темата.
— И до какъв извод стигнахте след толкова много мислене?
— Коалицията мачка хората от периферията вече повече от сто години. Не обичам да ме подритват.