— Значи сте симпатизант на СВП? — попита Лопес все така безизразно.
— Не. Не съм от хората, които лесно сменят отборите. Просто спрях да играя. Не съм се отказвал от гражданството си. Монтана ми харесва. Пристигнах тук, защото обичам да летя, а само стара консервна кутия като „Кентърбъри“ бе склонна да ме наеме.
Лопес се усмихна за първи път.
— Вие сте невероятно откровен човек, господин Холдън.
— Да.
— Защо твърдите, че корабът ви е бил разрушен от марсиански боен кораб?
— Не съм твърдял подобно нещо. Обясних го съвсем ясно в онова съобщение. Намерихме технология, каквато се среща само на вътрешните планети, една батерия с обозначения на МКРФ.
— Бихме искали да я видим.
— Ще бъда щастлив да ви помогна.
— В досието ви пише, че сте единствено дете на кооперативно семейство — смени темата Лопес.
— Да, пет бащи и три майки.
— Толкова много родители и само едно дете! — Лопес отново се зае да развива пакетчето. Марсианците разполагаха с предостатъчно място, за да поддържат традиционната форма за семейство.
— Данъчната ставка за осем възрастни, които имат само едно дете, позволява да притежават двайсет и два акра ферма. На Земята има над трийсет милиарда души. Двайсет и два акра си е почти национален парк — обясни Холдън. — Освен това смесването на ДНК е напълно законно. Така че те не са ми родители само по име.
— И как решиха коя от майките да ви износи?
— Мама Елиса имаше най-широк таз.
Лопес метна второ бонбонче в устата си и го засмука замислено. Преди да заговори отново, подът се разтресе. Микрофонът се заклати.
— Запуск на торпеда? — попита Холдън. — Май онези кораби от Пояса не са променили курса.
— Да знаете нещо по този въпрос, господин Холдън?
— Просто ми се струва, че доста охотно се нахвърляте да стреляте по кораби от Пояса.
— Поставихте ни в позиция, в която не можем да си позволим да изглеждаме слаби. След вашите обвинения много хора ще променят мнението си за нас.
Холдън повдигна рамене. Ако човекът отсреща очакваше да види вина или съжаление, не беше познал. Онези кораби от Пояса знаеха с какво се захващат. И не се бяха отказали. И все пак нещо го безпокоеше.
— Може да ви мразят и в червата — рече Холдън. — Но е доста трудно да намериш достатъчно хора, склонни към самоубийство, за да попълниш екипажите на шест кораба. Вероятно са смятали, че могат да се измъкнат от торпедата.
Лопес не помръдна, тялото му изглеждаше напрегнато, но сигурно беше от лекарствата.
— Ние… — поде той и в този момент в коридора зави аларма. В тясното помещение звукът ѝ бе оглушителен.
— Боже мили, да не би да са отвърнали на огъня? — попита Холдън.
Лопес разтърси глава като човек, пробуждащ се от тежък сън. Надигна се и натисна копчето до вратата. След миг на прага застана космопехотинец.
— Отведете господин Холдън в каютата му — нареди Лопес и напусна тичешком помещението.
Войникът посочи коридора с дулото на автомата. Лицето му беше безизразно.
„Винаги е така, нещата изглеждат забавни, докато някой не отвърне на огъня“ — помисли си Холдън.
Наоми постави празната чашка до себе си и се усмихна.
— Е, пъхнаха ли ти клечки под ноктите? — попита тя.
— Нищо подобно, разговарях с един изненадващо човечен флотски разузнавач — отвърна Холдън. — Разбира се, той само загряваше. Момчета, да сте чули нещо за онези кораби?
— Нищичко — каза Алекс. — Но тази аларма показва, че изведнъж са ги приели на сериозно.
— Това е безумие — промърмори тихо Шед. — Да се носиш из космоса в метална черупка и да се опитваш да стреляш по други в подобни черупки. Имате ли представа какъв е ефектът от внезапната декомпресия и космическия студ? Пукат се всички капиляри в очите и кожата. Тъканните увреждания на белите дробове предизвикват тежка пневмония и оставят емфизематозни участъци. Това не е обикновена кротка смърт.
— Ама и ти ни разведри, докторе. Много ти благодарим — рече Еймъс.
Корабът се разтресе отново, този път в далеч по-ускорено темпо. Алекс погледна ококорено Холдън.
— Това трябва да е близката защита. Което означава, че към нас приближават торпеда — обясни той. — Най-добре да се завържем, деца. Корабът може да подхване някои доста резки маневри.
Всички освен Холдън вече лежаха в противоускорителните кресла. Той побърза да заеме своето и пристегна ремъците.
— Ама че работа. Само на хиляда километра от нас навярно се води истински бой, а ние нямаме никакви инструменти, за да гледаме — оплака се Алекс. — Няма да разберем, ако нещо се прокрадне и пробие дупка в корпуса.