— Божичко, вие всички сте се побъркали — извика високо Еймъс.
Шед се озърташе с изцъклен поглед, беше пребледнял. Холдън поклати глава.
— Нищо няма да се случи — успокои ги той. — Това нещо е непробиваемо. Които и да са тези кораби, само се фукат, нищо повече.
— Капитане — възрази Наоми. — При цялото ми уважение, но които и да са тези кораби, трябваше вече да са унищожени, а не са.
Далечният шум от битката се усилваше. Периодичният тътен на изстреляни торпеда. Почти постоянните вибрации от високоскоростните отбранителни оръдия. Холдън не осъзна, че се е унесъл в дрямка, докато не се сепна от оглушителен грохот. Еймъс и Алекс крещяха. Шед ревеше с цяло гърло.
— Какво стана? — извика Холдън, опитвайки се да надвие шумотевицата.
— Удариха ни, капитане! — отвърна Алекс. — Това беше торпедо!
Гравитацията внезапно изчезна. „Донагър“ бе спрял двигателите. Или бяха разрушени.
Еймъс не спираше да повтаря: „По дяволите… по дяволите… по дяволите“. Но поне Шед бе престанал да крещи. Озърташе се с изцъклени очи и бяло като платно лице. Холдън разкопча ремъците и се оттласна към комуникационния пулт.
— Джим! — извика Наоми. — Какво правиш?
— Трябва да разберем какво е станало — отвърна Холдън през рамо.
Той стигна вратата и натисна копчето за повикване. Никакъв отговор. Натисна го отново, сетне започна да блъска по вратата. Никой не се появи.
— Къде са проклетите войници? — попита той.
Светлините намаляха, но пак засияха ярко. После отново и отново, в бавен танц.
— Това са газовите оръдия на стрелковите кули. По дяволите! СБД.
В историята на коалицията нито един кораб не бе попадал в сражение от близка дистанция. Но ето че и това се бе случило, кръстосвачът бе прибягнал до отбранителните оръдия, което означаваше, че противникът е твърде близо, за да се използват насочващи се ракети. Стотици или дори десетки километри вместо хиляди. По някакъв начин онези кораби от Пояса бяха оцелели при торпедната канонада на „Донагър“.
— Някой друг ще се съгласи ли с мен, че всичко това е ужасно странно? — попита Еймъс и в гласа му се долавяше паника.
„Донагър“ бе започнал да звъни като гонг, по който блъскат отново и отново с масивен чук. Отвръщаха на огъня.
Микроснарядът, който уби Шед, дори не произведе звук. Като по магия две идеално кръгли отвърстия цъфнаха в двата срещуположни края на помещението на линията, пресичаща кушетката на Шед. В един миг фелдшерът седеше там, в следващия главата му бе изчезнала от адамовата ябълка нагоре. Артериална кръв бликна в червеникав облак и бързо се насочи към двете отвърстия в стените, през които излизаше въздухът.
12.
Милър
Милър работеше в полицията вече четирийсет години. Насилието и смъртта му бяха постоянни спътници. Мъже и жени. Животни. Деца. Веднъж бе държал ръката на жена, която умираше от кръвозагуба. Беше убил двама души и можеше да си припомни всеки миг с подробности, стига да затвори очи. Ако някой го беше попитал, щеше да отговори, че малко неща на този свят биха го разтърсили.
Но никога досега не бе виждал как започва война.
Беше в „Изящният зюмбюл“ в часа между смените. Мъже и жени в полицейски униформи — повечето от „Звезден лабиринт“, но имаше и от по-малки компании — се наливаха с алкохол или прескачаха до бюфета, за да си вземат нещо за хапване. Милър дъвчеше наденичка, загледан в екрана на стената. Началникът на „Звезден лабиринт“ изглеждаше невероятно спокоен и самоуверен, докато обясняваше как всичко отива по дяволите.
— Предварителните проучвания показват, че експлозията е станала в резултат на провален опит да се свърже термоядрено устройство с един от пристаните на станцията. Официални представители на марсианското правителство определят инцидента като „непростим терористичен акт“ и отказват коментари във връзка с по-нататъшни разследвания.
— Още един — подхвърли Хейвлок зад него. — Знаеш ли, накрая някой от тези негодници ще успее.
Милър се завъртя на стола и кимна към свободното място до себе си. Хейвлок седна.
— Очаква ни интересен ден — каза Милър. — Тъкмо щях да ти звъня.
— Да, извинявай — отвърна партньорът му. — Май се успах.
— Нещо ново във връзка с прехвърлянето?
— Не — поклати глава Хейвлок. — Предполагам, че документите ми стоят на някое бюро. А при теб? Как вървят нещата с онова момиче?
— И там нищо. Виж… исках да се срещнем, преди да идем на работа, за да ти кажа, че ще ми трябват един-два дена. Опитвам се да намеря следа, която да ме отведе при Джули. Но с цялата тази бъркотия Шадид не иска и да чуе да се посвещавам изцяло на случая. Упорства, че мога да се справям и като събирам информация по телефона.