— Аха, отвличане значи — досети се мъжът и скръсти ръце. Лицето му изглеждаше хладно и неотстъпчиво.
— Както вече казах, официално разследване — упорстваше Милър. — Бих могъл да получа заповед и да прекараме цялата тази процедура по официалния ред. Но тогава ще трябва да докладвам на моя началник. А колкото повече знае тя, толкова по-малко възможности за маневриране ще ни останат.
Мъжът не реагира. Спокойствието му беше изнервящо. Милър се опита да запази самообладание. Жената, която млатеше чувала в дъното, започна бърза серия от удари, крещейки при всеки от тях.
— Кой ви интересува? — попита мъжът.
— Джули Мао — отвърна Милър. Сигурно щеше да получи същата реакция, ако бе казал, че търси майката на Буда. — Мисля, че е загазила.
— И какво ви е грижа, ако е така?
— Не зная как да ви отговоря — призна Милър. — Но щом не желаете да ми помогнете, ваша работа.
— И тогава ще отидете да поискате заповед. Да прекарате всичко по официалния ред.
Милър си свали шапката и се почеса по главата.
— Вероятно не — смотолеви той.
— Покажете ми някакъв документ — рече мъжът. Милър извади терминала си и остави на мъжа да се увери кой е. Треньорът му върна машинката и кимна към една малка врата в дъното. Милър го последва.
Кабинетът беше претрупан. Миниатюрно бюро и столче зад него. Две други столчета, тесни и високи като в бар. Печатарска машина, на която вероятно се отпечатваха грамотите и табелките.
— Защо семейството ѝ иска да я прибере? — попита мъжът и се отпусна на столчето.
— Защото смятат, че е в опасност. Поне така ми казаха и няма причини да не им вярвам.
— Каква опасност?
— Не зная — вдигна рамене Милър. — Зная само, че е била на станцията. И че е заминала за Тихо. После следите ѝ се губят.
— А семейството ѝ иска да я върне на тяхната станция?
Мъжът явно знаеше кои са родителите на Джули. Милър си го отбеляза мислено.
— Не мисля — рече той. — Последното съобщение, което е получила, е пренасочено през Луната.
— Надолу в гравитационния кладенец — промърмори мъжът, сякаш говореше за опасна болест.
— Търся човек, който би могъл да ми каже с кой кораб е заминала и накъде. И дали е в обхвата за връзка.
— Не зная отговорите на тези въпроси.
— А да знаете кого бих могъл да попитам?
Последва пауза.
— Може би. Ще се опитам да ви събера информация.
— Нещо друго, което да ми кажете за нея?
— Постъпи в клуба преди пет години. В началото имаше проблеми… с гнева. И с дисциплината.
— Но после е напреднала — кимна Милър. — Кафяв колан, нали?
Мъжът вдигна вежди.
— Аз съм ченге — обясни Милър. — Работата ми е да зная повече.
— Вярно е, че показа развитие — отвърна мъжът. — Била е нападната. Малко след като пристигнала на Пояса. Искаше да се погрижи да не ѝ се случва отново.
— Нападната — повтори Милър, преценявайки тона на мъжа. — Изнасилена?
— Не съм питал. Тренираше упорито, дори когато не беше на станцията. Има хора, които след такива неща се огъват. Не и тя.
— Силно момиче — отсъди Милър. — Браво на нея. Имаше ли приятели? Хора, с които тренира постоянно?
— Няколко. Не зная да е била близка с някого от тях, ако това ще е следващият въпрос.
— Странно. Такова момиче.
— Какво момиче, детектив?
— Хубаво — отвърна Милър. — Компетентно. Умно. Силно. Кой не би искал да бъде с такава като нея?
— Може би не е срещнала подходящия човек.
Милър повдигна рамене.
— Какво работеше?
— На лекотоварен кораб. Не зная какво точно са прекарвали. Имам чувството, че летеше натам, накъдето я пратят, без да подбира.
— Значи не е била на редовен курс?
— Такова ми е впечатлението.
— На какви кораби работеше? На някой конкретен или както дойде? Имаше ли предпочитана компания?
— Ще се опитам да разбера — обеща мъжът.
— Куриер на СВП?
— Ще поразпитам. Доколкото мога.
Следобедните новини бяха за Феба. Научната станция там — същата, на която не бе позволено на поясните да стъпват — бе нападната. Според официалните сведения половината от личния състав на станцията загинал, другата половина изчезнала. Все още никой не бе поел отговорност за нападението, но се говореше, че сигурно е извършено от някоя поясна група — може би СВП или друга, — която най-сетне бе успяла да осъществи „акт на вандализъм“ с достатъчен брой жертви. Милър остана в квартирата, загледан в екрана, докато закусваше.
Всичко се сриваше. Пиратските нападения на СВП бяха призив за война. Предизвикателни партизански действия. Идваше време, когато Марс нямаше повече да търпи подобни неща. А ако Марс премине към действие, нямаше значение дали Земята ще се намеси. Това щеше да е първата истинска война в Пояса. Назряваше катастрофа и сякаш никой не разбираше колко са уязвими. Нямаше нищо — съвсем нищичко, — което да направят, за да ги спрат. Не можеха дори да ги забавят.