— Не сме ние — отвърна Доус.
— Това не е отговор. Да опитаме нещо друго. Какво е станало със „Златен клон“?
Доус го погледна неразбиращо.
— Лока Грейга? — продължи Милър. — Сохиро?
Доус отвори уста, сетне я затвори. Милър хвърли бирата си в отвора на рециклатора.
— Нищо лично, приятелю — заяви той. — Но възможностите ви за разследване никак не ми вдъхват доверие. Какво ви кара да мислите, че ще я откриете?
— Това не беше честно — тросна се Доус. — Дайте ми пет дена и ще ви намеря отговорите.
— Тогава ще говорим. Няма да започна всеобща война, докато ви няма, но и няма да изоставя издирването на Джули. Можете да си вървите.
Доус стана. Имаше сърдит вид.
— Допускате грешка — подчерта той.
— Не ми е първата, нито последната.
След като пъпчивият излезе, Милър седна на масата. Беше постъпил глупаво. Нещо повече — самонадеяно. Да се напие до такава степен, вместо да се захване за работа. Да потърси Джули. Но поне бе научил нещо. „Скопули“. „Кентърбъри“. Още линии между точките.
Той разчисти празните шишета, изкъпа се, взе терминала си и потърси информация за кораба на Джули. След около час му хрумна нова мисъл, която пробуди нарастващи опасения. Към полунощ позвъни на Хейвлок.
Трябваше да чака около две минути, преди партньорът му да се обади. Когато се показа на екрана, беше с разчорлена коса и подпухнали очи.
— Милър?
— Здравей, Хейвлок. Имаш ли някой и друг ден отпуска?
— Съвсем малко.
— По болест?
— Става — кимна Хейвлок.
— Вземи я — рече Милър. — Още сега. Напусни станцията. Потърси някое безопасно място. Някъде, където няма опасност да застрелват земляни само защото изглеждат така.
— Не разбирам. За какво говориш?
— Тази вечер имах среща с един агент от СВП. Опитваше се да ме убеди да изоставя случая с Джули. Мисля… че нещо го плашеше. Доста сериозно.
Хейвлок помълча за миг, докато думите проникваха в съзнанието му.
— Исусе — сепна се той. — Какво може да изплаши СВП?
13.
Холдън
Холдън замръзна, втренчил очи в бликащата от шията на Шед кръв, която се разпръскваше като дим от лениво въртящ перките си вентилатор. Звукът от битката започна да отслабва с намаляване на въздушното налягане в помещението. Тъпанчетата му изпукаха и ги прониза остра болка, сякаш някой забиваше в тях ледени игли. Докато се бореше с ремъка на креслото, той погледна към Алекс. Пилотът крещеше нещо, но разреденият въздух почти не провеждаше звука. Наоми и Еймъс вече се бяха измъкнали от креслата и летяха през стаята към двете отвърстия. Еймъс държеше в ръката си пластмасова чиния, Наоми — някаква папка. Холдън ги изгледа за миг озадачено, докато осъзнае какво правят. Светът продължаваше да се свива, в периферното му зрение вече имаше само звезди и мрак.
Когато най-сетне се освободи напълно, Еймъс и Наоми вече бяха покрили отвърстията с импровизираните тапи. Стаята се изпълни с пронизително свистене, докато въздухът се опитваше да излезе през незапълнените цепнатини. Зрението на Холдън постепенно започна да се възвръща към нормалното. Едва сега усети, че диша тежко и мъчително. Сякаш някой постепенно усилваше звука в помещението и виковете на Наоми достигнаха до него.
— Джим, отвори аварийното шкафче! — повтаряше тя.
Сочеше малкия жълто-червен капак на стената зад неговото кресло. Годините обучение на различни кораби си казаха своето и той постепенно надви недостига на кислород и последствията от разхерметизирането и завъртя дръжката на шкафчето. Вътре имаше малък комплект за първа помощ, обозначен със старинния символ на червения кръст, шест кислородни маски и запечатана торбичка с пластмасови дискове, прикрепени към залепващ пистолет. Комплектът за аварийно затваряне на пробойни. Него дръпна.
— Само пистолета — извика му Наоми. Холдън не можа да прецени дали гласът ѝ наистина е изтънял, или налягането все още е твърде ниско.
Той измъкна пистолета от кутията и ѝ го хвърли. Тя прокара тънка линия от бързозасъхващо лепило по края на чинията. Свистенето утихна, заменено от бумтежа на атмосферната система, опитваща се да възстанови нормалното налягане. Петнайсет секунди.
Всички гледаха към Шед. С изчезването на вакуума кръвта му започна да се стича надолу по шията.
— Исусе Христе, шефе — изломоти Еймъс и извърна поглед от Шед към Наоми. Зъбите му изтракаха и той завъртя глава. — Какво беше…