— Качвайте се на кораба! — изкрещя Гомес по радиото. Гласът му беше дрезгав и изтънял, изкривен от възбудата на боя.
Холдън размота въжето от скафандъра на Наоми.
— Какво правиш?… — поде тя.
— Остави на мен — рече той, опря крака в корема ѝ и тласна силно. Блъсна се в пода, докато тя се въртеше под тавана. Включи магнитите на обувките, опъна въжето и я притегли надолу към себе си.
Помещението се разтресе от нови откоси.
— Не се надигай! — предупреди я Холдън и се затича с бързината, която му позволяваха магнитните обувки, към Алекс и Еймъс. Механикът помръдваше, значи още бе жив. Холдън осъзна, че продължава да стиска края на въжето на Наоми, наведе се и го завърза за скафандъра си. Повече никакво разделяне.
После вдигна Еймъс от палубата и овладя инерцията му. Механикът изпъшка и промърмори някаква ругатня. Холдън прикачи и него към въжето. Както изглежда, щеше да понесе целия си екипаж. Без да каже нито дума, Алекс завърза и своето въже и му даде знак, че е готов.
— Това беше… искам да кажа… мамка му — мърмореше Алекс.
— Аха — изпъшка уморено Холдън.
— Джим — повика го Наоми. — Виж!
Холдън проследи погледа ѝ. Кели накуцваше към тях. Скафандърът му бе смачкан от лявата страна на гърдите и през едно от отвърстията изтичаше хидравлична течност, оставяща едри капки като пътечка в пространството зад него. Но той продължаваше да се придвижва — към корветата.
— Да вървим — рече Холдън.
Петимата се отправиха в групичка към кораба, заобиколени от кръжащи из въздуха отломки от взривени сандъци. Нещо ужили Холдън по рамото и един индикатор на лицевия дисплей го информира, че скафандърът току-що е запушил малка пробойна. Той усети нещо топло да се спуска по ръката му.
Гомес закрещя като побъркан по радиото, втурна се към отсрещната стена и откри огън. Ответната стрелба бе плътна и непрекъсната. Холдън видя как в пехотинеца един след друг попадат куршуми, малки експлозии и разширяващи се облачета, и неволно взе да се пита възможно ли е да е останало нещо живо вътре в скафандъра. Но Гомес продължаваше да примамва вниманието на противника и Холдън и хората му успяха да се доберат до относителното прикритие на външния люк на корветата.
Кели издърпа тънка метална карта от джоба на бронята си. Прекара я през четеца и люкът се плъзна встрани. Холдън влезе и придърпа тялото на Еймъс след себе си. Наоми, Алекс и раненият космопехотинец ги последваха. Всички се оглеждаха объркано, докато вътрешният люк на шлюза започна да се отмества.
— Не мога да повярвам, че ние… — заговори Алекс, но млъкна.
— По-късно ще говорим за това — излая Кели. — Алекс Камал, ти си служил на бойни кораби на Марсианския флот. Ще можеш ли да подкараш този?
— Разбира се, лейтенант — отвърна Алекс и неволно се изпъна. — Защо аз?
— Нашият пилот е отвън и вероятно ще загине. Вземи това. — Кели му подаде металната карта. — Останалите, пристегнете се в креслата. Твърде много време изгубихме.
Отблизо повредите по скафандъра на Кели изглеждаха още по-сериозни. Със сигурност имаше тежка контузия на гърдите. И не всичката течност, изтичаща през отворите на скафандъра, бе хидравлична. Част от нея бе примесена с кръв.
— Дайте да ви помогна — рече Холдън и пристъпи към него.
— Не ме докосвай! — сряза го Кели толкова гневно, че Холдън се стресна. — Вържете се и млъквайте всички. Веднага!
Холдън реши да не спори. Развърза въжето от скафандъра си и помогна на Наоми да отнесе Еймъс при едно от противоускорителните кресла, където го закопчаха. Кели остана на горната палуба, но чуваха гласа му по интеркома.
— Господин Камал, готови ли сме за излитане? — попита.
— Тъй вярно, лейтенант. Когато се качихме на борда, реакторът вече беше подгрят.
— „Тахи“ беше оставен в готовност за старт. Затова избрахме него. А сега да потегляме. Веднага щом напуснем хангара — пълна тяга.
— Разбрано — отвърна Алекс.
Гравитацията се възвръщаше на леки тласъци и в различни посоки, докато Алекс издигаше кораба и го извърташе към вратата на хангара. Холдън приключи с ремъците си и се обърна да провери дали Наоми и Еймъс са се обезопасили. Механикът стенеше и се беше вкопчил в мъртва хватка в дръжките на креслото.
— Все още ли си с нас, Еймъс? — попита Холдън.
— Мога ли да пропусна и миг, капитане?
— О, мамка му, виждам Гомес — обади се Алекс по интеркома. — Паднал е. Ах, проклети копелдаци! Продължават да стрелят по него, макар че лежи! Гадове!
Корабът спря да се движи и Алекс добави:
— Яжте това, задници!