Корабът се разтресе за част от секундата, отново се завъртя и пое към вратите.
— Оръдията за близък бой ли включи? — попита Холдън.
— Обикновена улична справедливост — изпръхтя в отговор Алекс.
Холдън се опита да си представи какво могат да сторят на човешкото тяло неколкостотин подсилени с тефлон стоманени проектили, летящи със скорост петстотин метра в секунда, но в същия миг Алекс даде пълна тяга и върху гърдите му сякаш клекна цяло стадо слонове.
Холдън се пробуди в безтегловност. Боляха го очните ябълки и тестисите, което означаваше, че известно време са летели на пълна тяга. Пултът на стената до него го осведоми, че е изминал половин час. Наоми се размърдваше в креслото си, но Еймъс лежеше в безсъзнание и от отвора в скафандъра му изтичаше кръв с обезпокоителни темпове.
— Наоми, провери как е Еймъс — изхриптя Холдън и гърлото го заболя при опита да говори. — Алекс, докладвай.
— Малко след като излетяхме, „Дони“ избухна, капитане. Предполагам, че онези космически пехотинци не са удържали. Няма го вече — приключи Алекс с потиснат глас.
— Шестте атакуващи кораба?
— Нито следа от тях след експлозията. Вероятно са се опекли.
Холдън кимна. Обикновена улична справедливост, няма що. Превземането на кораб с абордаж бе една от най-рискованите маневри при космическо сражение. По правило се свеждаше до надпревара между нашествениците, които бързат да се доберат до машинното, и колективната воля на защитниците, държащи пръст върху бутона за взривяване. Един поглед към капитан Яо му бе достатъчен, за да знае кой ще спечели подобна надпревара.
И все пак… Някой бе решил, че рискът си заслужава.
Холдън разкопча ремъците и се премести при Еймъс. Наоми бръкна в аптечката и разряза скафандъра на механика с ножица. Крачолът бе щръкнал навън, подпрян от строшената пищялна кост на Еймъс, когато скафандъра се бе опитвал да компенсира натоварване от дванайсет g.
Наоми разряза напълно крачола и отдолу се показа окървавеният смазан крак на механика.
— Какво ще правим сега? — попита Холдън.
Наоми го изгледа ококорено, после избухна в невротичен смях.
— Нямам представа — призна тя.
— Но ти… — Холдън се сепна. Тя сякаш не говореше с него.
— Ако бяхме създадени от метал, щях да го поизправя с чука и да върна всичко на място — бърбореше тя сякаш в унес.
— Аз…
— Но той не е сглобен от части за кораб — продължаваше Наоми и гласът ѝ се извиси до крясък. — Така че, защо ме питаш какво ще правим?
Холдън протегна ръце в успокояващ жест.
— Добре, разбрах. Да опитаме първо да спрем кървенето.
— Ако убият Алекс, мен ли ще помолиш да управлявам кораба?
Холдън понечи да отвърне нещо, но се отказа. Тя беше права. Винаги когато не знаеше какво да прави, се допитваше до нея. Постъпваше така от години. Тя беше умна, способна, обикновено не позволяваше да я завладее паника. Но сега бе преживяла същото, каквото и всички останали. Ако не внимава, току-виж и тя се прекърши, а не биваше да го позволява.
— Права си. Ще се погрижа за Еймъс — заяви той. — А ти иди да провериш как е Кели. Ще дойда горе след няколко минути.
Наоми продължаваше да го гледа, докато дишането ѝ се забави, после каза „Добре“ и се отправи към стълбичката.
Холдън напръска крака на Еймъс с коагулираща пяна и го превърза с бинт от аптечката. След това се надвеси над близкия монитор и потърси в корабната база данни съвети за лечение на комбинирана фрактура. Все още четеше объркано текста, когато Наоми го повика.
— Кели е мъртъв — съобщи тя с безизразен глас.
Холдън усети, че стомахът му се свива. Пое си бавно въздух, за да укроти надигащата се паника.
— Добре. Ще ми трябва помощта ти, за да наместим костта. Слизай долу. Алекс? Осигури ни половин тяга, докато работим над Еймъс.
— Някаква конкретна посока, капитане? — попита Алекс.
— Не ме интересува, просто ми осигури половин g и не ни търси по радиото, докато не ти се обадя.
Наоми се спусна при него тъкмо когато гравитацията се възвръщаше.
— Кели е имал строшени ребра от едната страна на гръдния кош — съобщи тя. — Тягата ги е изместила навътре и са проболи органите.
— Знаел е, че ще се случи — погледна я Холдън.
— Аха.
Беше лесно да се подиграваш на космическите пехотинци, когато те не те слушат. Във флотските дни на Холдън да подмяташ разни неща по адрес на консервните глави бе често забавление. Но сега четирима пехотинци бяха загинали, за да ги измъкнат от „Донагър“, и трима от тях го бяха сторили по свое желание. Холдън си обеща никога вече да не се подиграва с тях.