— Коя каюта ще вземе Наоми? — попита той.
Еймъс сви рамене.
— Тя още е в командния център и ровичка нещо.
Холдън реши да отложи съня за известно време и се качи на асансьора — имаха асансьор! — до командния център. Наоми седеше на пода, повдигнала един от капаците, и разглеждаше стотиците малки жички и елементи. Гледаше нещо вътре в кухината.
— Ей, Наоми, наистина трябва да си починеш. Какво правиш всъщност?
Тя махна замислено към преградката.
— Това е идентификаторът — рече.
Холдън се приближи и приседна до нея.
— Кажи ми с какво мога да ти помогна.
Тя му подаде ръчния си терминал, инструкциите на Фред за промяна на опознавателния сигнал бяха изведени на екрана.
— Готов е за използване. Свързах пулта с информационния вход на идентификатора точно както е указано. Пуснах компютърна програма, която да промени настройките според техните инструкции. Новият опознавателен код и данните за корабния регистър вече са въведени. Вкарах и новото име. Фред ли го е избрал?
— Не, аз.
— Ох. Добре, тогава. Но… — Тя млъкна и отново кимна към идентификатора.
— Какъв е проблемът? — повтори Холдън.
— Джим, тези неща са направени така, че да не можеш да ровиш в тях. Цивилната версия на този апарат има устройство, което го разтапя в плътна силиконова маса, ако сметне, че някой е пробил защитата. Кой може да знае какви предпазни средства са заложили военните? Да спуснат магнитната бутилка в реактора? Да ни превърнат в свръхнова?
Наоми се обърна и го погледна.
— Направих всичко, както ми казаха, но не смея да натисна копчето — призна. — Не знаем какви ще са последствията при неуспех.
Холдън се надигна от пода и застана при компютъра. Програмата, която Наоми бе нарекла „Идентификатор 01“, очакваше да бъде стартирана. Той се поколеба за миг, сетне натисна копчето за начало. Корабът не избухна.
— Май Фред държи да ни запази живи — подхвърли той.
Наоми се отпусна в креслото с дълга изнурена въздишка.
— Виждаш ли защо не мога да поема командването — рече тя.
— Защото не обичаш да задействаш програми, когато не разполагаш с пълна информация?
— Може би защото нямам самоубийствени наклонности — уточни тя и започна бавно да сглобява кутията на идентификатора.
Холдън включи интеркома.
— Е, хора, добре дошли на борда на газовия влекач „Росинант“.
— Какво пък значи това име? — попита Наоми, след като пусна бутона.
— Означава, че ще трябва да потърсим вятърните мелници — подхвърли Холдън през рамо и се отправи към асансьора.
Фабрично-инженерният концерн „Тихо“ бе една от първите големи корпорации, пристигнали на Пояса. В ранните дни на експанзията инженерите от „Тихо“ бяха уловили с помощта на корабна флотилия малка комета и я бяха извели на стабилна орбита като постоянен водоизточник. Това беше десетилетия преди „Кентърбъри“ да се заеме с прекарване на лед от почти безграничните полета на Сатурновите пръстени. Пленяването на кометата бе най-сложното и трудно постижение на човешката инженерна мисъл през цялата досегашна история.
В добавка към този успех „Тихо“ бе вградил огромни реактивни двигатели в обвивката на Церера и Ерос и бе посветил няколко десетилетия на опитите да научи тези астероиди да се въртят. Не толкова успешно бе построяването на мрежа от високоатмосферни летящи градове над Венера, тъй като правата за тяхното съществуване и стопанисване бяха атакувани многократно в различни съдилища и този правен лабиринт навлизаше в осмото си десетилетие. Междувременно течеше обсъждане за построяването на космически асансьори на Марс и Земята, но все още нямаше окончателно решение. Когато имаш невъзможна инженерна задача, която трябва да бъде осъществена в Пояса, и можеш да си го позволиш, наемаш „Тихо“.
Станция Тихо, поясният щаб на компанията, представляваше масивна пръстеновидна инсталация, построена около сфера с диаметър половин километър, притежаваща повече от шейсет и пет милиона кубически метра производствено и складово пространство. Двата противовъртящи жилищни пръстена, които обикаляха около сферата, можеха да поберат петнайсет хиляди работници и техните семейства. Върхът на производствената сфера бе увенчан с половин дузина масивни монтажни кранове, които наподобяваха разчленен тежкотоварен влекач. Дъното на сферата имаше издатина с радиус петдесетина метра, побираща мощен термоядрен реактор и корабен двигател, превръщащ станция Тихо в най-голямата мобилна монтажна платформа в Слънчевата система. Всяко помещение в пръстените бе монтирано на шарнирно устройство, позволяващо стаите да се извръщат в посока към тягата, когато пръстените спираха да се въртят и станцията се отправяше към следващото си местоназначение.