Холдън знаеше всичко това и все пак, когато за пръв път зърна станцията, дъхът му секна. Въпросът не беше само в размерите, а по-скоро в мисълта, че четири поколения от най-умните хора в Слънчевата система живеят и работят тук, докато се опитват да издърпат човечеството към външните планети почти с усилие на волята.
— Прилича на огромно насекомо — обади се Еймъс.
Холдън понечи да възрази, но станцията наистина наподобяваше на гигантски паяк: раздуто туловище и щръкнали от върха крака.
— Оставете станцията, погледнете това чудовище — посочи Алекс.
Корабът, който в момента се строеше, засенчваше станцията. Ладарното ехо от корпуса му уведоми Холдън, че дължината му е над два километра, а ширината половин. Приличаше на огромна цигара, изработена от стомана. През непокритите места се виждаха вътрешни помещения и машини в различни стадии на монтиране, но двигателите, изглежда, бяха завършени и носът бе напълно облицован. Върху него с големи букви бе изписано „Науву“.
— С това ли чудо ще летят мормоните чак до Тау Сети? — попита Еймъс и подсвирна. — Самонадеяни копелета. Без дори да знаят със сигурност дали на другия край на стогодишното пътуване ще намерят подходяща за живот планета.
— Изглеждат доста уверени — каза Холдън. — А и такъв кораб не се строи от глупаци. Лично аз им пожелавам късмет.
— Ще летят към звездите — вметна Наоми. — Как може да не им завиждате за това?
— Праправнуците им може би ще видят тези звезди — изтъкна Еймъс. — Да не прекаляваме с възхищението.
Той посочи внушителния предавател, щръкнал от едната страна на „Науву“.
— Искате ли да се обзаложим, че оттам са излъчили тъничкия като дупка на задник лъч със съобщението? — попита той.
Алекс кимна.
— Когато искаш да пратиш съобщение до точно определен обект, който се намира на светлинни години, трябва ти сериозен лъчев усилвател. Вероятно са намалили силата, за да не пробият отвор в корпуса ни.
Холдън се надигна от пилотското кресло и се промуши покрай Еймъс.
— Алекс, провери дали имаме разрешение за кацане.
Кацането се оказа изненадващо лесно. Диспечерският център на станцията ги упъти към един хангар от близката страна на сферата и остана на връзка, за да ги насочва, докато Алекс не скачи терминалния тунел с шлюзовия люк. От контролната кула нито за миг не изразиха опасения, че корабът им е окичен с доста оръжия, а не се виждат никакви резервоари за пренасяне на сгъстен газ. Позволиха им да се скачат, а след това им пожелаха приятен ден.
Холдън облече атмосферния скафандър и се спусна до товарния отсек, където останалите членове от екипажа на „Росинант“ вече го очакваха при шлюза.
— Облечете скафандрите — това е стандартната процедура, когато се пристига на ново място. И вземете по един от тези — той извади пистолети и пълнители от един сандък. — Скрийте ги по джобовете или в чантите, ако искате, но аз ще нося моя открито.
Наоми го изгледа намръщено.
— Не е ли твърде… предизвикателно?
— Омръзна ми да ме подритват — отвърна Холдън. — „Роси“ е чудесно начало към независимост, затова ще нося със себе си малка част от нея. Наречете го амулет за късмет.
— Абсолютно съгласен — подкрепи го Еймъс и пъхна своя пистолет в колана.
Алекс прибра своя в джоба на скафандъра. Наоми смръщи нос и махна с ръка към последния пистолет. Холдън го върна в сандъка и задейства въздушния шлюз. От другата страна ги очакваше възрастен мъж с мургава кожа и масивно телосложение. Когато ги видя, той се усмихна.
— Добре дошли на станция Тихо — поздрави ги Касапина от станция Андерсън. — Викайте ми Фред.
18.
Милър
Гибелта на „Донагър“ удари Церера като чук, стоварващ се върху гонг. Новинарските емисии се надпреварваха да показват заснети с мощни телескопи кадри от битката, повечето от тях, ако не и всички, фалшиви. Из Пояса се носеше мълва за съществуването на таен флот на СВП. Шестте кораба, справили се с марсианския флагман, бяха обявени за герои и мъченици. Лозунги като „Направихме го веднъж, можем пак да го направим“ и „Да хвърлим още камъни“ се мъдреха на всякакви места.