„Кентърбъри“ бе размътил водата в Пояса, но „Донагър“ бе направил нещо по-лошо. Той бе отнел страха. Поясните бяха получили внезапна, решителна и неочаквана победа. Сега всичко им се струваше възможно и надеждата ги подмамваше.
Това щеше да изплаши Милър, ако беше трезвен.
Алармата му звънеше от десет минути. Докато я слушаше, без да предприема нищо, дразнещото бръмчене се обогатяваше с нови, непознати полутонове. Имаше една постоянно издигаща се мелодия, следвана от трепкащи перкусии и дори лека музика. Илюзия. Звукови халюцинации. Глас във вятъра.
На малката масичка, където обикновено стоеше шише с вода, се мъдреше останалата от снощи бутилка гъбен бърбън. Все още имаше няколко пръста на дъното. Милър погледна светлокафявата течност и си помисли как ли ще му се отрази, ако сръбне от нея.
Предимството да губиш илюзиите си, помисли си той, е, че поне преставаш да се преструваш. През всичките тези години бе вярвал, че го уважават, че го бива в работата, че жертвите, които прави, са за добро. А сега се оказа, че е просто един алкохолик, лекуващ душевните си рани с анестетик. Шадид смяташе, че е нещастник. Мус — че е цената, която трябва да плати, задето не е спала с някого, когото не харесва. Единственият, който може би го уважаваше, бе Хейвлок, човек от Земята. Всичко това донякъде бе успокояващо. Можеше да престане да се прави на друг. Ако остане в леглото, заслушан в алармата, значи просто отговаря на очакванията на другите. В това няма нищо срамно.
И все пак, имаше работа за вършене. Той се пресегна и изключи алармата. Миг преди да го стори, долови в звука глас — тих, но настойчив. Женски глас. Не разбра какво му казва. Но тъй като беше в главата му, сигурно щеше да получи друга възможност по-късно.
Той се надигна от леглото, глътна няколко таблетки против главоболие и обезводняване, закуцука до банята и източи порцион за ден и половина гореща вода, настръхнал под душа и загледан в порозовяващите си крака. Облече последния кат чисти дрехи. Закуската беше пръчица пресирана мая и гроздов подсладител. Изля бърбъна в рециклатора, без да го допие, само за да си докаже, че може да си надвие.
Мус седеше на бюрото. Вдигна глава, когато влезе.
— Чакам лабораторните анализи за изнасилването на осемнайсето ниво — съобщи тя. — Обещаха да са готови до обяд.
— Ще видим — промърмори Милър.
— Имам потенциален свидетел. Момиче, което е било с жертвата по-рано същата вечер. Твърди, че си е тръгнала, преди да се случи нещо, но охранителните камери не го потвърждават.
— Искаш ли да я разпитам? — попита Милър.
— Още не. Но ако ми потрябва театър, ще те извикам.
— Съгласен.
Милър не погледна след нея. След като поседя известно време втренчен в празното пространство, той отвори шкафчето си, прегледа несвършената работа и се зае да разчиства.
Докато работеше, в ума му за милионен път се превърташе бавно унизителният разговор с Шадид и Доус. „Холдън е при нас. А вие не успяхте да откриете дори какво е станало със снаряжението ви.“ Сръчка тези думи, както език се пъха в дупката на липсващ зъб. Звучаха достоверно. Отново.
И все пак, може би бяха заблуда. Измислена на момента история, за да подсили унижението му. В края на краищата нямаше доказателства, че Холдън и екипажът му са оцелели. И какви доказателства би могло да има? „Донагър“ е унищожен заедно с корабния дневник. Ако са се измъкнали, станало е със спасителен катер или с някой от онези марсиански ескортни кораби. Но нямаше начин кораб да се отърве от подобно премеждие и да не попадне във всички новини. Такова нещо не можеш да запазиш в тайна.
Всъщност, вероятно можеш. Но ще е ужасно трудно. Той присви замислено очи. Хм. Как може да се скрие оцелял кораб?
Милър извади евтин навигационен планшет, който бе купил преди пет години във връзка с разследване на контрабанда, и въведе датата и позицията на кончината на „Донагър“. Всеки съд, летящ без ъпстейнов двигател, щеше да е още там някъде и марсианските бойни кораби досега да са го засекли и унищожили. Така че, ако Доус не му хвърляше прах в очите, корабът трябваше да е с ъпстейнов двигател. Той направи няколко бързи изчисления. Ако двигателят е достатъчно мощен, беглецът би могъл да стигне Церера за по-малко от месец. Да речем, за три седмици.
Разглежда данните близо десет минути, но така и не му хрумна нова идея. Стана, сипа си кафе и извади записа от разпита на един работник по поддръжката. Лицето на мъжа бе продълговато, мъртвешко и зловещо. Камерата не бе успяла да го фиксира добре и картината непрестанно подскачаше. Мус попита мъжа какво е видял и Милър се наклони напред, за да прочете изписаните в субтитри отговори, като търсеше неправилно разпознати от машината думи. Трийсет секунди по-късно механикът произнесе „долнопробна курва“, а текстът беше „долна урва“. Милър го поправи, а умът му продължаваше да работи.