— Детектив Милър? — попита мъжът.
— Вие сигурно сте адвокатът на Доуд — каза бодро Милър.
— Така е и бих искал да зная…
— Разбира се — прекъсна го Милър. — Веднага ще ви осветля.
Офисът бе чист и просторен, с небесносини стени, озарени отвътре. Доуд седеше на масата. Беше достатъчно млад, за да има арогантен вид, но и достатъчно възрастен, за да се плаши. Милър му кимна.
— Вие ли сте Имануел Корвус Доуд? — попита той.
— Преди да продължите, детектив — намеси се адвокатът, — клиентът ми в момента участва във важни преговори на много високо равнище. Сред клиентите му има хора, вземащи дейно участие във военната промишленост. Така че, ако възнамерявате да му предявявате някакви обвинения, трябва да ви предупредя, че ние можем и ще запишем всичко, което правите, и ако допуснете дори само една грешка, ще понесете отговорност.
— Господин Доуд — заяви Милър. — Това, което смятам да сторя, буквално е единственото хубаво нещо през този ден. Така че, ако се опитате да се възпротивите на ареста, това само може да ме зарадва.
— Хари? — Доуд погледна към адвоката си. Гласът му леко потрепери.
Адвокатът поклати глава.
Когато се озоваха в полицейската кола, Милър си позволи няколко секунди на доволно съзерцание. Доуд седеше отзад с оковани с белезници ръце и макар минувачите да се спираха, за да го погледнат, той не каза нищо. Милър извади ръчния си терминал, отбеляза часа на ареста, възраженията на адвоката и още няколко дребни детайла. Млада жена със строго кремаво костюмче се спря при вратата. Милър не я познаваше, тя нямаше връзка със случая, по който работеше. Обърна се и завъртя глава, за да погледне Доуд, свел унизено поглед. Жената продължаваше да гледа към Милър. После кимна отривисто. „Благодаря ви.“
След което влезе през вратата.
Два часа по-късно Милър приключи с документацията по случая и прати Доуд в килията.
След три часа и половина пристигнаха първите портови регистри.
А пет часа по-късно правителството на Церера рухна.
Макар че участъкът се пръскаше по шевовете, вътре цареше тишина. Детективи и младши следователи, патрулиращи полицаи и чиновници, висши и нисши служители, всички се бяха събрали при Шадид. Тя стоеше на подиума, с изопната назад коса. Беше облякла парадната униформа, но бе свалила знаците. Гласът ѝ бе неуверен.
— Сигурно всички сте чули, но от този момент вече е официално. ООН, в отговор на молбата на Марс, изтегля своите наблюдатели и… преустановява протекцията си над станция Церера. Това е мирен преход. Не става въпрос за преврат. Ще го повторя отново. Това не е преврат. Земята се изтегля оттук, но никой не ни налага волята си.
— Глупости — извика някой. Шадид вдигна ръка.
— Чух всякакви приказки — заговори отново тя. — Не искам да ги чувам и от вас. Губернаторът ще направи официално изявление в началото на следващата смяна и тогава ще научим повече подробности. А дотогава договорът на „Звезден лабиринт“ все още е в сила. В момента се съставя преходно правителство от представители на местния бизнес и профсъюзите. Ние все още сме законът на Церера и очаквам от вас да се държите подобаващо. Искам да се явите навреме за своите смени. Никой да не закъснява. Искам да се държите с нужния професионализъм и в пределите на установената практика.
Милър погледна към Мус. Косата ѝ все още бе разчорлена от възглавницата. И за двамата беше след полунощ.
— Някакви въпроси? — попита Шадид с тон, който внушаваше, че не трябва да има.
„Кой ще плаща на «Звезден лабиринт»? — мислеше Милър. — Чии закони ще защитаваме? Какво е накарало Земята да се откаже от най-големия космопорт в Пояса? Кой ще преговаря за мир сега?“
Мус улови погледа му и се усмихна.
— Май ни отсвирват — рече Милър.
— Все някога щеше да стане — съгласи се тя. — По-добре да вървя. Трябва да се отбия на едно място.
— На горното ниво?
Мус не отговори, защото не се налагаше. На Церера нямаше закони. Имаше полиция. Милър се отправи към квартирата си. Станцията жужеше като кошер, астероидът под краката му вибрираше от безбройните скачващи скоби и реакторни ядра, тръби, рециклатори и пневматични системи. Астероидът беше жив и той бе забравил за дребните признаци, които го доказват. Шест милиона души живееха тук, дишаха този въздух. Зачуди се дали някой вече не ги е зачеркнал.
Нима се е стигнало дотам, че вътрешните планети са готови да изгубят една голяма станция? Изглеждаше сякаш Земята изоставя Церера. СВП щеше да я замести, независимо дали го иска или не. Вакуумът във властта бе твърде голям. После Марс ще предизвика СВП. И тогава… тогава какво? Ще ги разпилеят на прах? Ще стоварят десант и ще наложат военно положение? Не можеше да повярва. Очевидно ставаше въпрос за огромни средства. Само таксите за гориво биха заситили икономиката на цяла една страна. Колкото и да не искаше, трябваше да признае, че Шадид и Доус са били прави. Церера под земно управление бе най-добрата възможност да се преговаря за мир.