Фред млъкна, сякаш търсеше подходяща дума, после се отпусна във фотьойла.
— Всички глашатаи на войната забравят това. Забравят за слона в стъкларския магазин. Всеки, който не живее на космически кораб, е изложен на риск. Тихо, Ерос, Палада, Церера. Станциите не могат да избягат от насочените към тях ракети. А като се има предвид, че вражеските граждани обитават дъното на гравитационния кладенец, няма дори да ни се налага да се прицелваме точно. Айнщайн е бил прав. Следващата война ще я водим с камъни. А Поясът разполага с камъни, които могат да превърнат повърхността на Марс в кипящо море. Засега всеки се старае да играе внимателно и да стреля само по кораби. Много джентълменски, няма що. Но рано или късно едната или другата страна ще бъде принудена да извърши нещо отчаяно.
Холдън се наведе напред и изкуствената кожа под него изскърца. Никой не се засмя.
— Съгласен съм. Но какво общо има това с нас?
— Твърде много кръв се проля вече — изтъкна Фред.
Холдън трепна, припомни си Шед.
— „Кентърбъри“ — продължи Фред. — „Донагър“. Хората няма да забравят тези кораби и хилядите невинни жертви.
— Шефе, май задраска двете единствени възможности — обади се Алекс. — Войната и мира.
— Има и трета възможност. Цивилизованото общество разполага и с други средства да се справя с подобни проблеми — обясни Фред. — Като например съда.
Еймъс изпръхтя презрително. Холдън се постара да прикрие усмивката си.
— Сериозно ли го мислите? — попита Еймъс. — И как, за Бога, ще пратите на съд марсиански стелт-кораб? Ще трябва ли да разпитаме всички стелт-кораби за местонахожденията им, за да проверим тяхното алиби?
Фред вдигна ръка.
— Спрете да мислите за разрушаването на „Кентърбъри“ като за акт на обявяване на война — рече той. — Това е престъпление. В момента реакциите на хората са пресилени, но когато положението се успокои, главите на всички ще изстинат. Хората от двете страни ще видят накъде води този път и ще потърсят друга възможност. Съществува изход, при който разумните представители на двете страни ще могат да разследват събитията, да преговарят за възможни съдебни действия и да обявят за виновни онези, които наистина са били въвлечени. Съдебен процес. Това е единственият възможен изход, който не включва смъртта на милиони и рухването на крехката човешка инфраструктура в космоса.
Холдън повдигна рамене, жест, който почти не се забеляза под скафандъра.
— Добре, дори да се опре до съд. Все още не си отговорил на въпросите ми.
Фред го посочи с пръст, после всеки един от останалите.
— Вие сте жокерите в тестето. Единствените живи свидетели на разрушаването и на двата кораба. Когато започне процесът, искам да сте на мое разположение. Разполагам с достатъчно влияние, но вие можете да ми осигурите място на масата за преговори. Това ще доведе до цяла нова поредица от споразумения и договори между Пояса и вътрешните планети. За месеци ще постигнем онова, за което мечтая от десетилетия.
— Искаш да ни използваш като свидетели, за да спечелиш процеса и да си осигуриш тези договори във вида, в който си ги представяш — довърши Холдън.
— Да. Готов съм в замяна да ви предложа защита, да ви предоставя убежище толкова дълго, колкото ще бъде необходимо.
Холдън пое дълбоко въздух, въздъхна, изправи се и се зае да разкопчава скафандъра.
— Е, добре. Мисля, че съм склонен да приема историята ти — рече той. — Да се настаняваме.
Наоми пееше караоке. Дори само от мисълта за това на Холдън му се виеше свят. Наоми. Караоке. След всичко, което преживяха през последния месец, Наоми стоеше на сцената с микрофон в едната ръка и чаша псевдомартини в другата и крещеше с цяло гърло някакъв популярен поясен хит на „Прашни филтри“. Това бе най-странната сцена, в която я бе виждал досега. Тя приключи под оскъдни ръкопляскания и отделни подсвирквания, олюля се и тупна в едно от сепаретата.
Надигна чаша и изля половината от съдържанието ѝ в гърлото, другата половина разплиска с халтав жест.
— К’во мислиш? — попита го тя, махайки на бармана за ново питие.
— Ужасно беше — отвърна Холдън.
— Не, наистина?
— Това бе най-ужасната версия на най-ужасната песен, която някога съм чувал.
Наоми поклати глава, изплези му се и изпръхтя. Черната ѝ коса падна върху лицето. Барманът остави на масата следващото мартини. Тя се улови за перчема, повдигна го нагоре, взе чашата и отпи.
— Ти не разбираш — рече. — Песента трябваше да е ужасна. Това е смисълът.
— В такъв случай това беше най-добрият вариант на песента, който съм чувал — поправи се Холдън.