— Не знаеш колко си прав. — Наоми огледа бара. — Къде са Еймъс и Алекс?
— Еймъс откри най-скъпата проститутка, която някога съм виждал. Алекс е отзад и мята стрелички. Отбелязва на висок глас предимствата на марсианските метачи на стрелички. Предполагам, че ще го убият и ще го изхвърлят през шлюза.
На сцената се покатери нов певец, който подкара нещо като виетнамска любовна балада. Наоми го погледа известно време, сетне каза:
— Дали пък да не го спасим?
— Кого?
— Алекс. На Еймъс не му трябва спасяване.
— Може и да му трябва, ако е казал на скъпата проститутка за неограничения кредит на Фред.
— Добре, ще организираме спасителна експедиция и за двамата — реши Наоми и допи остатъка от коктейла.
Тя понечи да махне отново на бармана, но Холдън се пресегна и я улови за ръката.
— Хайде по-добре да излезем на въздух — предложи той.
Лицето ѝ за миг потъмня от гняв. Тя издърпа ръката си.
— Ти излез на въздух. Аз наскоро изгубих два кораба и цял куп приятели, и прекарах три седмици в нищото, без да знам дали ще оцелея. Така че, не. Отивам да си взема още едно и после пак ще пея. Тълпата ме обожава — добави тя.
— Ами спасителната мисия?
— Изгубена кауза. Еймъс ще загине в прегръдките на космическата проститутка, но поне ще умре, както живя.
Наоми се надигна с усилие от масата, взе поредната доза мартини от бара и се насочи към сцената. Холдън я изпрати с поглед, допи скоча, който плацикаше от два часа, и се изправи.
За миг си представи как двамата се прибират в апартамента и се тръшват в леглото. На сутринта щеше да се ненавижда, задето се е възползвал от състоянието ѝ, но въпреки това би го направил. Наоми го гледаше от сцената и той осъзна, че се е облещил в нея. Махна ѝ с ръка, после се насочи към вратата в компанията на призраци — Ади, капитан Макдоуъл, Гомес, Кели и Шед.
Апартаментът беше просторен и потискащ. Полежа на леглото по-малко от пет минути, после стана и излезе отново. Вървя по коридора половин час, преди да стигне големите кръстовища, водещи към други части на пръстена. Откри електронен магазин, чайна и още нещо, което при по-внимателен оглед се оказа скъп бордей. Отказа видеоменюто с услуги, които му предложи един любезен служител, и продължи нататък, чудейки се дали Еймъс не е бил вътре.
Беше по средата на един коридор, който не бе виждал досега, когато се размина с групичка тийнейджърки. Лицата им бяха на четиринайсетгодишни, но на височина вече бяха колкото него. Те се умълчаха, докато се разминаваха, после избухнаха в кикот и забързаха. Тихо беше град и Холдън изведнъж се почувства като чужденец, неуверен къде да иде и какво да прави.
Нищо чудно, че в края на краищата скитанията го доведоха до асансьора на корабния док. Натисна бутона, намести се в кабината и се сети да включи магнитите в подметките миг преди да литне нагоре, когато гравитацията се извъртя настрани, сетне изчезна.
Макар че бе прекарал на „Росинант“ едва три седмици, качването на борда му се стори като завръщане у дома. Като се оттласкваше леко и се държеше за парапета, той се насочи към пилотската кабина. Намести се в креслото, постави ремъците и затвори очи.
Корабът тънеше в тишина. С изключен реактор и никой на борда не се усещаше каквото и да било движение. Гофрираният разгъваем тунел, свързващ „Роси“ със станцията, прехвърляше съвсем малко вибрации на кораба. Холдън можеше да остане със затворени очи, изолиран от всичко около него.
Щеше да е приятно, ако не беше образът на Ади, който неизменно изникваше пред него — всеки път, когато спускаше клепачи. Ади, която му намигваше, а после изчезваше в облака на взрива. И гласът на Макдоуъл, опитващ се да спаси своя кораб до последната секунда. Зачуди се дали ще го преследват до края на живота му, дали ще му се явяват във всеки подобен момент на покой.
Припомни си ветераните от неговите флотски дни. Обръгнали мъжаги, които можеха да спят дълбоко, докато на два метра от тях другарите им играеха шумно покер или гледаха телевизия с надут докрай звук. В онези дни си мислеше, че това е само телесна адаптация, опит на организма да получи почивката, от която има нужда. Сега обаче се чудеше дали ветераните не са предпочитали тази постоянна глъчка. Сигурно когато са се прибирали у дома, не са успявали изобщо да мигнат. Той отвори очи и се загледа в просветващия зелен индикатор на пулта.
Това бе единствената светлина в кабината и тя не осветяваше нищо. Но периодичното ѝ премигване му действаше успокояващо. Тихото сърцебиене на кораба.