Холдън си мислеше, че Фред вероятно е прав. Съдебният изход е единственото правилно решение, на което трябва да се надяват. Но от друга страна, какво ли не би дал, за да зърне онези стелт-кораби в мерника на Алекс. Как му се искаше екипажите им да преживеят същите ужасяващи моменти, когато всички контрамерки се провалят, до торпедните попадения остават секунди и абсолютно нищо не може да ги спре.
Искаше му се да чуе последната им въздишка в микрофона, както бе чул тази на Ади.
За известно време успя да прогони призраците от главата си с тези отмъстителни фантазии. Но когато престанаха да действат, той се спусна в жилищния отсек, сви се на своята койка и се опита да заспи. „Росинант“ му запя приспивна песен със своите въздушни рециклатори и тишина.
20.
Милър
Милър седеше в едно открито кафене под високия купол на тунела. Наоколо имаше градинки с култивирана трева, покривът сияеше в яркобяло. Станция Церера бе като отвързан от пристана кораб. Орбиталните механици и инерцията я задържаха там, където е била винаги, но ситуацията се бе променила. Отбранителните системи си бяха същите. Същото беше и напрежението в хидравличните врати на космопорта. Но това, което бяха изгубили, бе ефимерното политическо равновесие, а то бе всичко.
Милър се наведе напред и отпи от кафето.
В градинките играеха деца. Той ги смяташе за деца, но си спомняше, че на тяхната възраст вече се имаше за голям. Петнайсет-шестнайсетгодишни. На ръцете им имаше превръзки със знака на СВП. Момчетата говореха с високи гневни гласове. Приказваха нещо за тирания и свобода. Момичетата ги гледаха как се перчат. История, стара като света, независимо дали се разиграва на един малък къс скала, заобиколен от вакуум, или в резерват за шимпанзета на Земята. Дори в Пояса младежта израстваше с усещането за неуязвимост, за безсмъртие, с непоклатимата увереност, че за теб нещата ще бъдат различни. Законите на физиката ще се изменят, ракетите никога няма да попаднат в целта си, въздухът няма да изсвисти към нищото. Може би за другите хора — събраните от кол и въже бойни кораби на СВП, ледените влекачи, марсианските разрушители, „Скопули“, „Кентърбъри“, „Донагър“, за стотиците малки съдове, загинали при незначителни стълкновения в различни места на системата, превърнали се в бойно поле, — но не и за теб. И когато младият човек извади късмет да надживее този оптимизъм, той се превръща в някой като Милър — с мъничко страх, мъничко завист и съкрушителната увереност колко е крехък животът. Но все пак в банковата му сметка имаше тримесечна заплата и достатъчно свободно време, а и кафето не беше лошо.
— Искате ли нещо друго, сър? — попита келнерът. Не изглеждаше по-възрастен от децата в тревата. Милър поклати глава.
Бяха изминали пет дни, откакто „Звезден лабиринт“ му прекрати договора. Губернаторът на Церера бе заминал, тайно, с някой от корабите в порта, преди новината за смяната на властта да се разпространи. Съюзът на външните планети обяви присъединяването на Церера към тяхната организация и никой не се опита да възрази. Милър прекара първия си ден на безработен в наливане с алкохол, дълбоко уверен, че постъпва правилно и както всички останали в подобно положение.
На втория ден трябваше да преживее махмурлука. На третия вече му беше скучно. Навсякъде из станцията полицията демонстрираше силата, която той бе очаквал — нещо като превантивно миротворчество. Редките политически протести и манифестации бяха разпръснати бързо, очевидно гражданите на Церера не проявиха интерес към тях. Погледите им бяха отправени към мониторите — към войната. Няколко разбити глави и хвърлени в затвора размирници нямаха значение. И Милър не носеше никаква лична отговорност за тези неща.
На четвъртия ден той провери терминала си и установи, че осемдесет процента от запитванията за портовите регистри са успели да пристигнат, преди Шадид да спре достъпа му. Над хиляда посещения, като всяко от тях можеше да се окаже следа към изчезналата Джули Мао. Досега поне нямаше марсиански термоядрени бомби, пратени да превърнат Церера в облак. Нямаше ултиматуми да се предадат, нито готови да превземат малката планета сили. Всичко това би могло да се промени в миг, но докато се случи, Милър продължаваше да пие кафе и да преглежда корабните регистри, по един на всеки петнайсет минути. Предполагаше, че ако корабът на Холдън е последният в тези записки, ще го открие след около шест седмици.
„Адрианопол“, минотърсач трето поколение, бе посетил Палада в определения от Милър срок. Той надзърна в регистрацията, за пореден път подразнен от това колко малко информация се съдържа там. Притежание на Стрего Антъни Абрамович. Осем регистрирани технически нарушения, забранен достъп до Ерос и Церера като опасен за космопорта. Глупак, който сякаш се моли да му се случи нещастие, но летателният план изглеждаше напълно легален и историята на кораба бе достатъчно дълга, за да намирисва на изфабрикувана. Милър изтри записа.