Милър се почеса по брадичката, обрасла с петдневна брада. На устните му затрептя усмивка. Той изпрати ново запитване, този път за значението на думата „Росинант“. Оказа се, че буквално означава „вече не е товарен кон“. Ставаше въпрос за коня на Дон Кихот.
— Ти ли си това, Холдън? — попита той екрана. — Отишъл си да се бориш с вятърните мелници?
— Сър? — приближи се келнерът, но Милър го отпрати с жест.
Очакваха го още стотици записи и десетина в папката за повторен преглед. Милър, ги заряза, загледан в запитването към Тихо, сякаш би могъл да ускори появата му само с усилие на волята. После бавно отвори съобщението от Хейвлок, натисна бутона за отговор и погледна към малката камера в ъгъла.
— Ей, партньоре — поде той. — Благодаря за предложението. Може и да го приема, но има някои неща, които бих искал да свърша, преди да се махна оттук. Знаеш как е. Но ще те помоля за една услуга. Трябва да проследя един кораб, а разполагам само с файла от обществения регистър, пък и Церера може вече да е във война с Марс. Кой знае, кой знае? Както и да е, ако смяташ, че би могъл да ми помогнеш с оня кораб, пиши. А аз ще те почерпя при възможност.
Той млъкна. Но трябваше да добави още нещо.
— И ти се пази, партньоре.
После прегледа съобщението. На екрана изглеждаше уморен, усмивката му леко престорена, а гласът — малко по-висок, отколкото го чуваше в главата си. Но беше казал каквото трябваше да каже. Изпрати го.
Ето докъде го бе докарал. Лишен от право на достъп до всякаква важна информация, с конфискувано оръжие — макар че имаше някои нещица, скрити вкъщи — и топящи се спестявания. Сега се налагаше да се моли за неща, които инак щяха да са му подръка, да надхитря системата за всяко късче информация. Беше ченге, а го превърнаха в мишка. „Нищо — рече си той. — Доста добра работа върша и за мишка.“
Звукът от взрива дойде откъм оста на станцията, последван от изплашени викове. Децата в тревата спряха играта и се озърнаха. Милър скочи. Имаше дим, но не виждаше пламъци. Вятърът се засили, изтласкван от автоматично ускорилите дейността си рециклатори — сензорите, изглежда, не смятаха, че така могат да разпалят пожара. Последваха три бързи изстрела и гласове, които сякаш пееха дрезгаво. Милър не успя да различи думите, но ритъмът му говореше достатъчно. Не беше нито бедствие, нито пожар, нито нашествие. Просто поредният уличен бунт.
Децата закрачиха нататък. Милър улови едно за лакътя. Момиченце, сигурно нямаше и шестнайсет, с черни очи и лице с перфектна сърцевидна форма.
— Не отивай там — посъветва я. — Повикай приятелите си и тръгнете в обратна посока.
Момичето го погледна, ръката му бе върху нейната, долиташе далечната шумотевица.
— Не можеш да помогнеш — добави той.
Тя си освободи ръката.
— Но мога да опитам, нали? — заяви тя. — И ти можеш — така казват хората.
— Току-що го направих — каза Милър, извади терминала си и се отдалечи. Зад гърба му шумът от бунта нарастваше. Но предполагаше, че полицията ще се погрижи за това.
През следващите четиринайсет часа информационната мрежа съобщи за пет бунта на станцията и незначителни разрушения. Някой, чието име изобщо не беше чувал, обяви триетапен полицейски час — хора, намиращи се на улицата два часа преди или след смяната си, щяха да бъдат арестувани. Който и да дърпаше конците сега, вероятно си мислеше, че може да затвори по домовете им шест милиона души и по такъв начин да създаде стабилност и мир. Интересно какво ли смяташе по въпроса Шадид?
Зад пределите на Церера нещата бяха дори по-зле. Астрономическата лаборатория за наблюдение на открития космос на Тритон бе превзета от банда минотърсачи — симпатизанти на СВП. Те завъртяха обратно предавателите и излъчваха местонахождението на всеки марсиански кораб в системата, както и детайлни изображения от повърхността на Марс, на които можеха да се различават дори полуголи курортистки в куполните паркове. Носеха се слухове, че към станцията били изстреляни термоядрени ракети и до седмица предавателите щели да се превърнат в космически прах. Земните и лунните компании продължаваха прогресивното си изтегляне надолу в гравитационния кладенец. Нито една от тях, нито който и да било от Земята дръзна да прати съобщението: Разчитайте на нас. Марс пращаше призиви за солидарност, Поясът апелираше за правосъдие или, макар и с други думи, заявяваше на своята люлка, че може да върви на майната си.