— Добре ли си прекара на брега, моряко? — попита той с усмивка.
— Никога вече няма да пия — изстена Еймъс.
— Наоми е купила много хубаво суши — обади се Алекс. — Сурова рибка, загърната в имитация на водорасли.
Еймъс изстена отново.
— Недей така, Алекс — рече Холдън. — Остави черният дроб на човека да умре спокойно.
Вратата се отвори и в каюткомпанията влезе Наоми, понесла купчина еднократни чинии.
— Всеки път, като те пратим за храна, вземаш рулца със сьомга — укори я Холдън, докато си сипваше в чинията. — И това ако не е липса на въображение.
— Аз обичам сьомга — отвърна Наоми.
Докато се хранеха, в каюткомпанията се възцари тишина, единствените звуци бяха от тракането на пластмасовите клечки и тихото примлясване на потопени в уасаби или соев сос късчета храна. След като се нахраниха, Холдън изтри насълзените си от лютото очи и се облегна доволно назад. Еймъс използва една от клечките да се почеше по прасеца под шината.
— Добра работа сте свършили, хора — похвали ги той. — Това е единствената част в тялото ми, която боли поносимо.
Наоми взе дистанционното от облегалката на Холдън и включи звука. Започна да превключва каналите. Алекс затвори очи и се отпусна във фотьойла, тупайки доволно с пръсти по корема. Холдън почувства внезапно и необяснимо раздразнение от доброто настроение на екипажа.
— Не ви ли писна да бозаете от Фред, а? — попита той.
— За какво, по дяволите, говориш? — сопна се Еймъс и поклати глава. — Та аз едва сега започвам.
— Искам да кажа — поясни Холдън, — докога ще висим на Тихо, ще гоним курвите и ще се тъпчем със суши на разноски на Фред?
— Докато можем — ухили се Алекс.
— Сигурно имаш по-добър план? — попита го Наоми.
— Нямам никакъв план, но искам да се върна в играта. Когато пристигнахме тук, бяхме преизпълнени със справедлив гняв и жажда за мъст, а след няколко свирки и махмурлук сякаш нищо не се е случило.
— Капитане, мъстта изисква и някой, на когото да я стовариш — изтъкна Алекс. — Ако не си забелязал, в това отношение страдаме от недостиг.
— Онзи кораб е там някъде. Хората, които му наредиха да стреля, също.
— И какво предлагаш? — попита Алекс. — Да излетим и да започнем да кръжим, докато го открием?
Наоми се разсмя и го замери със стиска слепнал ориз.
— Не зная какво да правим — призна Холдън, — но да седим тук, докато хората, които взривиха кораба ни, продължават да вършат гадости, ме кара да се побърквам.
— Тук сме от три дена — посочи Наоми. — Заслужаваме малко почивка, свястно легло, добра храна и възможност да изпуснем парата. Не се опитвай да ни накараш да се чувстваме виновни за това.
— Пък и Фред каза, че ще изправи тези копелета на съд — добави Еймъс.
— Ако има съдебен процес — натърти Холдън. — Ако. Но няма да е след месеци, нито дори след години. И даже да се стигне до съд, за Фред по-важни са договорите. Така че сигурно ще възникне и въпросът за амнистия.
— Но в началото бе готов да приемеш предложението му, нали, Джим? — погледна го изпитателно Наоми. — Какво те накара да промениш решението си сега?
— Ако Фред иска показания под клетва в замяна на възможността да си почиваме и да си ближем раните, то цената е доста ниска. Нищо не гарантира, че съдът ще оправи нещата, затова не съм готов да ме изтикат в пета глуха, докато дойде време за него. — Той махна към облицованите с изкуствена кожа мебели и огромния екран на стената. — Това тук може да бъде и затвор. Хубав затвор, но докато Фред държи кесията, той ни притежава. Не си правете илюзии.
Наоми смръщи вежди и в очите ѝ се мярна любопитство.
— А ти какво предлагаш? — попита тя. — Да си тръгнем?
Холдън скръсти ръце, премисляйки отново и отново неща, които не му даваха покой от известно време насам.
— Предлагам да потърсим работа — рече той. — Корабът ни си го бива. Бърз е, мощен, снабден с всичко необходимо. Можем да летим без опознавателен сигнал. В тези размирни времена има доста хора, които искат разни неща да се прекарат от едно място на друго. Ще има с какво да се занимаваме, докато Фред чака своя процес, а и да си понапълним джобовете. Докато летим от едно място на друго, ще се ослушваме и оглеждаме. Човек никога не знае на какво може да се натъкне. Сложете ръка на сърцата си и признайте — ставате ли за станционни плъхове?
За миг настъпи тишина.
— Аз мога да изкарам така… още седмица? — обади се Еймъс.
— Идеята не е лоша, капитане — кимна Алекс.