— Ти решаваш, капитане — допълни Наоми. — Каквото и да е, ще бъда с теб, стига да има печалба. Но се надявам, че не бързаш. Бих се порадвала още няколко дена на покоя.
Холдън плесна с ръце и стана енергично.
— Ни най-малко — отвърна той. — Но когато човек има план, нещата изглеждат различни. Далеч по-приятно е да се наслаждаваш на нещо, което знаеш, че ще свърши.
Алекс и Еймъс се изправиха и тръгнаха към вратата. Алекс бе спечелил няколко долара на стрелички и смятаха да ги вложат в игра на карти, за да ги умножат.
— Не губи време, шефе — подхвърли Еймъс на Наоми. — Чувствам, че днес е щастливият ми ден.
Тръгнаха, а Холдън се прехвърли в кухненския бокс, за да си направи кафе. Наоми го последва.
— И още нещо — рече тя.
Холдън отвори нов плик и помещението се изпълни с мириса на мляно кафе.
— Давай.
— Фред каза, че ще уреди всичко за погребението на Кели. Но иска да изчака, докато излезем с открито съобщение за нашето спасение. После ще го прати на Марс.
Холдън напълни кафемашината с вода от чешмата. Отвътре долетя тихо къркорене.
— Ами добре. Лейтенант Кели заслужава цялото уважение и почит, които можем да му отдадем.
— Все си мисля за онова черно кубче, което намерихме у него. Така и не успях да извлека информацията отвътре. Сигурно е някакво свръхкодирано и защитено военно устройство. Та…
— Хайде, изплюй камъчето — подкани я намръщено Холдън.
— Искам да го дам на Фред. Зная, че е рисковано. Нямаме никаква представа какво има на него и колкото и да е любезен, Фред все пак е от СВП. Но освен това е и висш военен служител на ООН. Разполага със страхотни специалисти на станцията. Навярно ще могат да разчупят орехчето.
Холдън помисли малко, сетне кимна.
— Добре, но трябва да го обмисля. Ще ми се да разбера какво се е опитвала да вземе Яо от кораба, но…
— Разбирам.
Известно време двамата слушаха мълчаливо как се вари кафето. Когато стана готово, Холдън сипа и на двамата.
— Капитане — поде Наоми колебливо. — Джим. Досега не ме биваше кой знае колко за старши офицер. През повечето време бях изплашена до смърт.
— Ако е така, справила си се чудесно поне в скриването на този факт — отвърна Холдън.
Наоми кимна и пропусна комплимента покрай ушите си.
— Както и да е, бях прекалено раздразнителна за неща, за които не трябваше.
— Съвсем обяснимо.
— Добре де, остави ме да довърша — настоя тя. — Искам да знаеш, че се справи чудесно в старанието да ни запазиш живи. Не спираше да ни подтикваш да търсим изход от ситуацията, вместо да ни оставяш да се вайкаме. Намираше работа на всички ни. Не всеки го може, аз например не умея, а ни трябваше стабилност.
Холдън усети, че се изпълва с гордост. Не беше очаквал подобна похвала и му беше приятно.
— Благодаря ти — рече той.
— Не мога да говоря от името на Еймъс или Алекс, но ето какво реших. Ти не си капитан само защото Макдоуъл загина. Ти си нашият капитан, поне що се отнася до мен. Държах да го знаеш.
Тя сведе поглед и се изчерви, сякаш току-що му бе признала нещо. А може би беше точно така.
— Ще се постарая да отговоря на очакванията ти — каза той.
— Благодаря.
Кабинетът на Фред Джонсън бе като неговия притежател: голям, внушаващ страхопочитание и затрупан от неща, които трябваше да бъдат свършени. Помещението със сигурност имаше поне два и половина квадратни метра, което го правеше по-просторно дори от каюткомпанията на „Росинант“. Бюрото бе изработено от истинско дърво, изглеждаше стогодишно и ухаеше свежо на лимон. Холдън седеше във фотьойл, който бе малко по-нисък от този на Фред, и разглеждаше купчините папки и документи, покриващи всяка равна повърхност.
Фред бе пратил да го повикат, но през първите петнайсет минути след появата му не спираше да разговаря по телефона. За каквото и да говореше, звучеше строго технически. Холдън предположи, че е свързано с огромния колонистки кораб отвън. Нямаше нищо против да не му обръщат внимание известно време, тъй като стената зад Фред бе скрита от огромен екран, имитиращ прозорец. Той разкриваше зрелищна гледка към „Науву“. Фред развали сцената, като затвори телефона.
— Извинявай — рече. — Системата за поддържане на атмосферата ни създава кошмарни проблеми от първия ден. Когато се налага да живееш над сто години с въздух, който носиш със себе си, загубите са… всъщност напълно очаквани. Понякога е трудно да втълпиш на предприемачите колко са важни дребните детайли.
— Аз пък се наслаждавах на гледката — заяви Холдън и махна към екрана.