Милър не бързаше да взема страна.
— Винаги са ми напомняли църковни скамейки.
Милър се озърна. Мъжът, който седеше до него, бе приблизително на неговата възраст, с леко посивели коси и шкембенце. Ако се съдеше по усмивката, беше мисионер, пристигнал сред вакуума да спасява заблудени души. Или може би това му подсказаха табелката с името и Библията.
— Седалките, имам предвид — обясни мисионерът. — Така, както са подредени на редове, винаги са ме карали да си мисля за църквата. Ала вместо амвон имаме койки.
— Пресветата закрилница на орбиталните сънища — кимна Милър, осъзнавайки, че позволява да го въвлекат в разговор, но бе неспособен да се спре. Мисионерът се разсмя.
— Нещо подобно — съгласи се той. — Вие ходите ли на църква?
— Не съм ходил от години — призна Милър. — Бях методист, когато изобщо бях нещо. Вие кой вариант продавате?
Мисионерът вдигна ръце в миролюбив жест, който вероятно идеше чак от африканските равнини през плейстоцена. „Не съм въоръжен. Не искам да се бия.“
— Летя за Ерос след конференция на Луната — обясни той. — Проповедническите ми дни отминаха отдавна.
— Не мисля, че те някога свършват — рече Милър.
— Вярно е, че не свършват. Не и официално. Но след известно време стигаш до осъзнаването, че няма съществена разлика между това да се опитваш и да не се опитваш. Аз все още пътувам. Все още разговарям с хората. Понякога говорим за Исус Христос. Друг път за готвене. Ако някой е готов да приеме Исус, няма нужда да полагам големи усилия, за да му помогна. Ако ли пък не, колкото и да се старая, ще бъде напразно. Така че, защо да опитвам?
— Хората говорят ли за война? — попита Милър.
— Често — отвърна мисионерът.
— Някой вижда ли смисъл в нея?
— Не. Не вярвам, че войната някога е имала смисъл. Тя е безумие, което се корени в нашата природа. Понякога се проявява, друг път не.
— Прилича на болест.
— Херпес симплекс на видовете? — подхвърли с усмивка мисионерът. — Вероятно има и по-лоши начини да се категоризира. Боя се, че докато си оставаме хора, войната ще е с нас.
Милър погледна към широкото закръглено лице.
— Докато оставаме хора? — попита той.
— Някои от нас вярват, че след време ще станем ангели — обясни мисионерът.
— Не и методистите.
— Дори те, от време на време — рече мъжът, — но едва ли са първите. А вас какво ви води при светицата на орбиталните сънища?
Милър въздъхна и се облегна назад на твърдата седалка. Два реда по-нататък млада жена извика на момчетата си да престанат да скачат върху седалките, но те не я послушаха. Зад тях един мъж се изкашля. Милър си пое дълбоко въздух и бавно въздъхна.
— Аз бях ченге на Церера — рече той.
— Аха. Смяна на договора.
— Нещо такова.
— Значи започвате на Ерос?
— По-скоро отивам там при един стар приятел. — Сетне, за своя изненада, добави: — Родил съм се на Церера. Живях там през целия си живот. Това е… петият? Да, петият път, когато напускам станцията.
— Смятате ли да се връщате?
— Не — призна Милър. Прозвуча по-уверено, отколкото очакваше. — Мисля, че приключих с тази част от живота си.
— Трябва да е било болезнено.
Милър не отговори. Мъжът беше прав, наистина трябваше да е болезнено. Всичко, което бе имал някога, сега бе изчезнало. Работата му, хората. Вече не беше ченге, пистолетът в багажа му не беше легален. Никога вече нямаше да похапва в малкия източноиндийски ресторант след смяна. Жената на регистратурата в участъка нямаше да го посреща с кимване. Край на нощите в бара с другите ченгета, край на разказите за странни арести, край на децата с хвърчила в тунелите. Той надзърна в себе си като лекар, търсещ признаци за възпаление. Болеше ли го тук? Усещаше ли там загубата?
Не. Само чувство за облекчение, което почти граничеше със замайване.
— Съжалявам — извини се смутено мисионерът. — Да не би да казах нещо смешно?
Ерос поддържаше население от един и половина милиона души, малко повече отколкото бяха във всеки един момент посетителите на Церера. Заради неподходящата си форма той бе далеч по-труден за завъртане и повърхностната му скорост се смяташе за по-висока от тази на Церера, въпреки същото вътрешно g. Старите корабостроителници стърчаха над астероида, гигантски паяжини от стомана и въглерод, окичени със сигнални светлини и сензори, за да предупреждават корабите, които се приближават твърде много. Дълбоките пещери на Ерос бяха люлката на Пояса. От необработената руда през металолеярните и строителните площадки право в гръбнаците на водните влекачи, газовите комбайни и минотърсаческите кораби. От повърхността на Ерос Слънцето изглеждаше като ярка звезда сред милиони други.