— Бяха?
Милър се поизправи. В мислите му Джули повдигна вежди.
— Нещата се промениха, откакто се заех — поясни той. — Може да е свързана с нещо. С нещо голямо.
— И за колко голямо нещо говорим? — попита Сематимба. На лицето му вече не се четеше предишното добродушие. Сега беше лице на ченге. Всеки друг на мястото на Милър би сметнал това изражение за заплашително.
— Войната — рече Милър. Сематимба скръсти ръце.
— Лоша шега — подхвърли той.
— Не се шегувам.
— Смятам те за приятел, човече — изгледа го втренчено Сематимба. — Но не искам неприятности тук. И без това положението хич не е спокойно.
— Ще се опитам да не се набивам на очи.
Сематимба кимна. От другия край на тунела долетя тревожният вой на аларма. За щастие беше охранителна, а не пронизващият главата звук на общата тревога. Сематимба погледна нататък, сякаш като примижи, би могъл да види какво става през тълпата от хора, колела и подвижни сергии.
— Ще трябва да ида да проверя — рече той с неудоволствие. — Нищо чудно някой мой колега да троши прозорци за забавление.
— Страхотни колеги си имаш, няма що — подметна Милър.
— Иска ли питане — почти се усмихна Сематимба. — Ако ти трябва нещо…
— И ти можеш да разчиташ. — Милър изпрати с поглед отдалечаващия се полицай. Беше едър мъж, но сред тълпата и глъчката не изглеждаше толкова внушителен. „Камък в океана“ — мина му през главата. Една звезда сред милиони.
Погледна часовника си, сетне провери в регистрите. „Росинант“ бе пристигнал навреме. Вече беше на док. Милър довърши юфката, хвърли купичката с остатъците от черен сос на дъното в близкия рециклатор, отби се в обществената тоалетна и когато приключи там, забърза към нивото с казината.
Архитектурата на Ерос се бе променила от времето на неговото основаване. Докато в началото станцията напомняше за Церера — мрежа от тунели, водещи към широки кръстовища, — сега посоката се диктуваше от парите. Всички тунели водеха към казината. Дори да искаш да идеш другаде, първо ще трябва да прекосиш улиците със сияещите надписи и витрини. Покер, блекджек, рулетка, аквариуми с чевръста пъстърва, която да ловиш срещу награда, механични джаджи, електронни джаджи, надпревари на щурци и видеореклами, които те заслепяват. Оглушителен изкуствен смях, весели подсвирквания и камбанки, които да ти внушат, че си прекарваш страхотно. Миризма на човешки тела, примесена с уханието на силно подправено печено месо от хранителните колички. Алчността и казината бяха превърнали Ерос в някакъв модернистичен панаир.
Точно от каквото имаше нужда Милър.
Метрото, което пристигна откъм порта, изпразни вагоните си през шест широки врати на станцията с казината. Милър прие чаша с напитка от захабена хубавица с прашки и разголени гърди и си избра място, откъдето да наблюдава и шестте врати. Екипажът на „Росинант“ нямаше друг избор, освен да се появи през тях. Той погледна ръчния си терминал. Според портовия регистър корабът бе пристигнал преди десет минути. Милър се престори, че сръбва от питието, и зачака.
23.
Холдън
Кварталът с казината на Ерос бе истински щурм върху сетивата. Холдън го мразеше.
— Обичам това място — изхили се доволно Еймъс.
Холдън си проправи път през тълпата от комарджии на средна възраст и спря на опразненото пространство пред стенните терминали.
— Еймъс — рече той, — отиваме в един не толкова туристически район, така че си отваряй очите. Хотелът, който търсим, е в доста пропаднал квартал.
Еймъс кимна.
— Разбрано, капитане.
Докато Наоми, Алекс и Еймъс го прикриваха с телата си, Холдън пъхна ръка под якето и нагласи пистолета, тежащ неприятно на колана. Ченгетата на Ерос бяха доста строги към въоръжени посетители, но за нищо на света не би отишъл при този „Лайонел Полански“ с празни ръце. Еймъс и Алекс също носеха оръжия, но механикът държеше своя пистолет в десния джоб на якето, а ръката му бе винаги пъхната там. Само Наоми бе отказала да вземе оръжие.
Холдън поведе групата към близките ескалатори, Еймъс вървеше и се озърташе. Казината на Ерос се простираха на три на пръв поглед безкрайни нива и макар че крачеха максимално бързо, отне им половин час да се отърват от шума и тълпите. Първото ниво отгоре беше жилищно и изглеждаше неестествено притихнало и подредено след хаоса и шумотевицата на казината. Холдън приседна на ръба на една голяма саксия с папрат и си пое дъх.
— Разбирам те, капитане — рече Наоми и се отпусна до него. — Пет минути на онова място са достатъчни да ми докарат главоболие.