— Шегуваш ли се? — изгледа я недоверчиво Еймъс. — Ще ми се да бяхме поостанали там. Двамата с Алекс можехме да си натъпчем джобовете от онези шарани на масите за карти. Вероятно щяхме да си тръгнем милионери.
— Ти го каза — рече Алекс и го чукна с юмрук по рамото.
— Какво пък, ако тази история с Полански се окаже зелен хайвер, имате разрешението ми да отнесете милион долара от игра на карти. Аз ще ви чакам на кораба — допълни Холдън.
Метрото свършваше на първото ниво с казината и продължаваше чак в квартала, който бяха достигнали. Може да си твърд в решението си да не харчиш пари, но ще трябва да си понесеш наказанието за това. Веднага щом се качиха във вагона и метрото потегли, Еймъс се настани до Холдън.
— Някой ни следва, капитане — съобщи той, като се преструваше, че поддържа приятелски разговор. — Не бях сигурен, докато не се качи на метрото. Два вагона зад нас е. Лепна се още от казината.
Холдън въздъхна и захлупи лице в длани.
— Добре, как изглежда? — попита той.
— Поясен. Към петдесетте, може би малко по-млад. Бяла риза, тъмни панталони. Шантава шапка.
— Ченге?
— Прилича. Но не видях кобур.
— Добре. Дръж го под око, но няма от какво да се безпокоим. Тук не вършим нищо нелегално.
— Искате да кажете, сър, освен че пристигнахме с откраднат марсиански кораб? — намеси се Наоми.
— Говориш за напълно легитимен газов влекач, разполагащ с изрядни документи — възрази Холдън с игрива усмивка. — Ако ни бяха разкрили на дока, едва ли щяха да пратят някой да ни проследи.
Пъстроцветна видеореклама на стената с надвиснали облаци и светкавици подканваше Холдън да се отправи на туристическо пътешествие до изумителните куполни курорти на Титан. Никога не бе летял дотам. Изведнъж страшно му се дощя да иде. Няколко седмици, през които ще спи до късно, ще яде в изискани ресторанти и ще се излежава в хамак, наслаждавайки се на атмосферните бури в небето на Титан, му се струваха като в рая. Той прибави към тази фантазия и голото тяло на Наоми, което се изтяга до него в същия този хамак с коктейлни чаши в ръце.
Но тя заговори и развали всичко.
— Ето я нашата спирка — посочи.
— Еймъс, следи приятелчето и виж дали ще слезе с нас — нареди Холдън и се насочи към вратата.
Слязоха, изминаха десетина крачки по коридора и Еймъс прошепна:
— Аха.
По дяволите. Несъмнено си имаха опашка, но това не бе причина да се откажат да търсят този Лайонел. Фред не бе поискал от тях да правят каквото и да било с човека, представящ се за притежател на „Скопули“. Не можеха да ги арестуват само защото са му почукали на вратата. Докато вървеше, Холдън се зае да си подсвирква весела мелодийка, за да покаже на хората си и на онзи, който ги следва, че не се страхува.
Спря, когато зърна хотела.
Беше мрачен и неприветлив, тъкмо място, където хората обикновено биват обирани или им се случват още по-лоши неща. Строшени улични лампи, никакви туристи. Обърна се и изгледа многозначително Алекс и Еймъс. Механикът пъхна ръка в джоба си, а пилотът бръкна под якето.
Фоайето беше пусто, ако се изключеха два изтърбушени фотьойла в единия край и масичка, отрупана със списания. Възрастна жена със сънен вид разлистваше едно от тях. Асансьорите бяха в дъното, непосредствено до врата с надпис „Стълбище“. В средата бе разположена рецепцията, където вместо чиновник имаше монтиран терминал, на който посетителите да се регистрират и да заплатят за стаите си.
Холдън спря до бюрото, обърна се и погледна жената. Посивели коси, но приятни черти и атлетично тяло. В хотел с подобна репутация това обикновено означаваше проститутка, наближаваща края на трудовите си дни. Тя преднамерено не отвърна на погледа му.
— Опашката отвън ли е? — попита тихо Холдън.
— Трябва да се е скрил някъде. Вероятно следи вратата — предположи Еймъс.
Холдън кимна и натисна копчето на терминала. Опростено меню му предостави възможност да прати съобщение до стаята на Лайонел Полански, но Холдън излезе от програмата. Те знаеха, че Лайонел все още е регистриран тук, Фред им бе дал номера на стаята. Ако е човек, който обича игрите, не е необходимо да го предупреждават, преди Фред да почука на вратата му.
— Добре, още е тук, да видим… — Холдън млъкна, забелязал, че жената от фотьойла сега стои зад Алекс. Не я беше чул да се приближава.
— Трябва да дойдете с мен — заяви тя с твърд глас. — Тръгнете бавно към стълбището. И да сте на поне три метра пред мен. Веднага!
— Ти ченге ли си? — попита Холдън, без да помръдне.