Четиримата оцелели от „Кентърбъри“ стояха насред останките от престрелката като новобранци след първи бой. Милър ги оглеждаше незабелязано. Холдън беше по-дребен, отколкото си го бе представял от екрана. Не би трябвало да се изненадва — той беше землянин. Имаше лице на човек, който не умее да прикрива мислите си.
— Благодаря. Казвам се Джим Холдън. А вие сте?…
Милър обмисли шест различни варианта за отговор и ги отхвърли всичките. Един от останалите — едър мъж с голо теме — обикаляше из фоайето и се озърташе разсеяно. От четиримата той бе единственият, освен Холдън, който очевидно и преди бе участвал в сражения.
— Ченгетата скоро ще дойдат — рече Милър. — Трябва да се обадя, инак всички ще идем в затвора.
Другият мъж — висок, слаб, вероятно индиец, ако се съдеше по чертите — се криеше зад дивана. Сега се надигна и се озърна изплашено. Холдън също не изглеждаше кой знае колко безстрашен, но умееше да се владее. Отговорността на водачеството, помисли си Милър.
— Ама вие не сте ли ченге?
Милър се засмя.
— Не. Името ми е Милър.
— Хубаво де — намеси се жената. — Тези хора току-що се опитаха да ни убият. Защо обаче?
Холдън пристъпи към нея и едва тогава я погледна. Лицето ѝ бе зачервено, пълните ѝ устни бяха пребледнели. Чертите ѝ подсказваха простиращо се далеч в миналото расово смесване, доста необичайно дори за едно врящо гърне като Пояса. Ръцете ѝ не трепереха. Едрият мъж имаше най-голям опит, но Милър прецени, че жената е с най-изострена интуиция.
— Така е — кимна той. — И аз се питам същото.
Той извади терминала и повика Сематимба. Полицаят се обади след няколко секунди.
— Семи — рече Милър. — Ужасно съжалявам за това, но нали помниш, че ти обещах да не се набивам на очи?
— Е, и? — попита местното ченге видимо заинтригуван.
— Някак си не се получи. Бях тръгнал за среща с един приятел…
— Среща с приятел — повтори Сематимба. Милър си го представи как скръства ръце, макар да не си личеше на екрана.
— И се натъкнах на група туристи, попаднали в неподходящ момент на неподходящото място. Нещата излязоха извън контрол.
— Къде си? — попита Сематимба. Милър му даде адреса на хотела и нивото. Последва дълга пауза, докато Сематимба се консултираше с програмата. Сетне обяви с въздишка: — При мен няма нищо. Имаше ли стрелба?
Милър огледа бъркотията и разрушенията наоколо. Поне хиляда различни аларми би трябвало да се задействат още при първите изстрели. Би трябвало мястото вече да гъмжи от охрана и полиция.
— Да, имаше малко — потвърди той.
— Странно — рече Сематимба. — Стой там. Веднага идвам.
— Добре — съгласи се Милър и прекъсна връзката.
— Кой беше този? — полюбопитства Холдън.
— Истинските ченгета — обясни Милър. — Скоро ще дойдат тук. Всичко ще бъде наред.
„Поне така се надявам.“ Изведнъж осъзна, че се отнася към цялата случка сякаш все още е вътре в системата, все още е част от машината. Но това вече не отговаряше на истината и упорството можеше да му донесе неприятности.
— Той ни следеше — рече жената на Холдън. И после се обърна към Милър: — Ти вървеше след нас.
— Така е — призна той. Не смяташе, че е прозвучало дръзко, но едрият мъж поклати глава.
— Шапката те издаде — посочи той.
Милър си свали шапката и я погледна. Сигурно едрият пръв го бе забелязал. Милър знаеше, че Холдън е служил известно време във флотата на ООН. Бе убеден обаче, че биографията на едрия ще е най-интересна.
— Защо ни следеше? — попита Холдън. — Нямам нищо против, че ни помогна, като стреля по хората, които ни нападнаха. Но все пак ме интересува предисторията.
— Исках да разговарям с вас — обясни Милър. — Търся един човек.
Настъпи пауза. Холдън се усмихна.
— Кого конкретно? — попита той.
— Член на екипажа на „Скопули“ — отвърна Милър.
— „Скопули“? — повтори Холдън. Понечи да погледне към жената, но се овладя. Тук имаше нещо. „Скопули“ означаваше нещо за него — повече, отколкото Милър бе видял в новините.