— Нямаше никого на борда, когато стигнахме там — намеси се жената.
— Пресвета Дево! — възкликна изплашеният мъж до дивана. Обаждаше се за пръв път след края на престрелката и го повтори пет или шест пъти в бърза последователност.
— Какво стана с вас? — попита Милър. — Взривиха „Донагър“, а вие сте тук. Какво се е случило?
— Откъде знаеш? — отвърна с въпрос Холдън.
— Това ми е работата — обясни Милър. — Всъщност, беше.
Отговорът, изглежда, не задоволи Холдън. Едрият мъж бе застанал зад него с добродушно изражение, сякаш казваше: ще бъда кротък, докато се наложи обратното, но тогава да му мислите. Милър кимна — донякъде на него, донякъде на себе си.
— Имам връзки в СВП и научих, че не сте загинали на „Донагър“.
— И ви го казаха просто така? — не повярва жената, в гласа ѝ се долови нарастващ гняв.
— Да речем, че го направиха, за да ми докажат нещо — отвърна Милър. — Както и да е, може и да са се изпуснали пред мен, но аз се възползвах. След десетина минути ще се погрижа ероската полиция да не ви тикне в дранголника — и мен с вас. Така че ако има нещо, което искате да ми кажете — като например какво правите тук, — сега е подходящият момент.
Настъпилата тишина бе нарушена само от увеличения шум на рециклаторите, опитващи се да пречистят дима от въздуха. Изплашеният мъж също се приближи. Нещо в поведението му подсказваше, че е бивш военен. По-скоро персонал, отколкото пряк участник. Във флотата, вероятно марсианец. Имаше техния акцент.
— Уф, майната му, капитане — изруга едрият. — Той застреля онзи, дето ни излезе отстрани. Може да е задник, но смятам, че е на наша страна.
— Благодаря ти, Еймъс — каза Холдън.
Милър запомни името. Значи големият е Еймъс. Холдън пъхна ръка отзад под якето си и прибра пистолета.
— Дойдохме тук, защото ние също търсим някого — поде той. — Може също да е от „Скопули“. Тъкмо щяхме да се качим в стаята му, когато започна стрелбата.
— Тук? — попита Милър с внезапно вълнение. Не надежда, по-скоро боязън. — Някой от „Скопули“ в тази дупка?
— Така смятаме — потвърди Холдън.
Милър погледна към вратата на фоайето. Малка любопитна тъпа се бе събрала в тунела. Скръстени ръце, изплашени погледи. Знаеше как се чувстват. Сематимба и хората му вероятно вече пътуваха насам. Нападателите, които ги бяха издебнали на стълбището, навярно бяха избягали, макар че не беше съвсем сигурно. Възможно бе да последва втора вълна. Или да са заели по-добра позиция и да изчакват появата на Холдън.
Ами ако Джули е горе? Нима след като дойде чак дотук, ще спре във фоайето? За своя изненада той установи, че все още държи пистолета. Това не беше професионално. Би трябвало да го прибере в кобура. Единственият, освен него, който още бе въоръжен, бе марсианецът. Милър поклати глава. Размекваше се. Трябваше да престане с това.
И все пак пълнителят все още бе пълен до половината.
— В коя стая? — попита той.
Коридорите бяха тесни и зле осветени. Боята по стените се люпеше, вместо килим имаше силициево покритие, което щеше да се износи по-трудно и от камък. Милър и Холдън тръгнаха напред, подире им жената и марсианецът — Наоми и Алекс, а накрая вървеше Еймъс, който се озърташе през рамо.
Вратите на стаите бяха от еднакви фибростъклени ламинати, достатъчно тънки, за да се произвеждат с хиляди. Милър бе трошил с крак стотици такива през своята кариера. Някои бяха украсени от по-дълго пребиваващите тук обитатели — имаше рисунки на неестествено червени цветя, калъфи за бележници с връвчица, на която някога е висял молив, евтини репродукции от комикси. От тактическа гледна точка положението им беше кошмарно. Ако нападателите им бяха устроили засада и се появяха едновременно пред и зад тях, щяха да ги покосят до крак. Но не се чуха изстрели и единствената врата, която се открехна, бе на някакъв измършавял брадясал тип с крива уста и подпухнали очи. Милър му кимна, докато го подминаваха, и мъжът отвърна с кимване, вероятно изненадан, че хора с извадени оръжия могат да бъдат толкова любезни. Холдън спря малко по-нататък.
— Това е — прошепна той. — Стаята.
Милър кимна. Останалите се скупчиха, Еймъс продължаваше да наблюдава коридора отзад. Милър огледа вратата. Лесно щеше да я отвори с ритник. Един силен удар щеше да я отдели от пантите и ключалката. После ще пристъпи приведен вляво, а Еймъс ще покрие вдясно и нагоре. Съжали, че Хейвлок не е тук. Такива упражнения бяха по-лесни за хора, които са тренирали заедно. Той махна с ръка на Еймъс да се приближи. Холдън почука на вратата.
— Какво си намислил?… — зашепна ядно Милър, но Холдън не му обърна внимание.