— Ехей! — провикна се той. — Има ли някой вътре?
Милър се напрегна. Нямаше отговор. Нито стрелба. Нищо. Холдън изглеждаше изненадващо спокоен, независимо от риска, който току-що бе поел. По изражението на Наоми Милър отсъди, че капитанът не за пръв път постъпваше така.
— Да я отворя ли? — попита Еймъс.
— Ами да — отвърна Милър. — Изритай я.
Еймъс премести поглед към Холдън и изчака потвърждението му. Сетне отстъпи назад, изби вратата с ритник и се олюля с ругатня.
— Добре ли си? — попита Милър.
Едрият мъж кимна, макар че лицето му бе пребледняло.
— Кракът ми още не е съвсем заздравял. Наскоро ми свалиха шината. Все го забравям.
Милър насочи поглед към стаята. Вътре бе тъмно като в пещера. Никакво осветление, нито дори сиянието на монитори. Той пристъпи с изваден пистолет. Холдън крачеше зад него. Под краката им изхрущя мазилка, лъхна ги странен, кисел мирис, който Милър асоциираше със строшени монитори. Зад него се долавяше друга, по-неприятна миризма. Реши да не мисли каква може да е тя.
— Ехей? — провикна се Милър. — Има ли някой тук?
— Включи осветлението — рече Наоми отзад. Милър чу как Холдън шари с ръка по стената, но не блеснаха светлини.
— Не работи — отвърна Холдън.
Мъждивата светлина откъм коридора бе крайно недостатъчна. Милър държеше пистолета насочен напред, готов да го изпразни срещу отблясъците, ако някой открие огън по тях. С лявата ръка включи терминала, остави го на празен екран и го използва като фенерче.
Помещението се озари в два цвята. Зад него Холдън направи същото.
До стената бе поставено малко легло, зад него тясна масичка. Завивките бяха намачкани като след тежък сън. Вратата на гардероба зееше, вътре беше пусто. На пода бе проснат празен вакуумен скафандър като манекен с извъртяна глава. На стената в ъгъла висеше развлекателен пулт, чийто екран бе разбит от десетина удара. Стената също носеше белези от ударите, там, където те не бяха попаднали в целта. Още един ръчен терминал добави сиянието си, после друг. В стаята започнаха да се различават и цветове — златисто по стените, зеленикаво по чаршафите и завивките. Под леглото проблесна нещо. Стар модел ръчен терминал. Милър се наведе.
— По дяволите — изруга Еймъс.
— Никой да не пипа нищо — предупреди Холдън. Беше най-разумното, което Милър бе чул досега.
— Тук е имало доста сериозна борба — промърмори Еймъс.
— Не — възрази Милър. По-скоро му приличаше на вандализъм. Но не и на борба. Той извади тъничка торбичка за събиране на улики от джоба си, нахлузи я като ръкавица на ръката, взе терминала, обърна торбичката и го прибра вътре, като запечата края.
— Това… кръв ли е? — попита Наоми, сочейки евтиния пенопластов матрак. По възглавниците и завивките се виждаха тъмни неравни черти. Твърде тъмни, за да са от кръв.
— Не — отвърна Милър и прибра терминала в джоба.
Петната продължаваха в лъкатушеща пътечка към банята. Той вдигна ръка, даде знак на другите да се отдръпнат и приближи полуотворената врата. В банята неприятната миризма рязко се усилваше. Нещо дълбоко, органично и интимно. Като тор в парник, запотени тела след секс или кланица. Всичките заедно. Тоалетната бе от шлифована стомана, същият модел, какъвто използваха в затворите. Умивалникът също бе метален. Малките фосфоресциращи лампички отгоре бяха строшени. На светлината на своя терминал като в сияние на самотна свещ той видя, че черните петна се простират от душа до разбитите лампи, нагънати и разклоняващи се като голи клони.
А в душ кабината лежеше мъртвата Джулиет Андромеда Мао.
Очите ѝ бяха затворени и по-добре, че беше така. Косата ѝ имаше различна прическа от тази на снимката, лицето ѝ също изглеждаше леко променено, но въпреки това нямаше съмнение. Беше гола и твърде малко приличаше на човек. Сложни, подобни на растения образувания се подаваха от устата, ушите и вулвата ѝ. От ребрата и гърба ѝ стърчаха остри като ножове шипове, които разцепваха бледата кожа, готови да се освободят от нея. Дебели тръби бяха поникнали от гърба и гърлото ѝ и се извиваха към стената зад нея. Под нея имаше локва от пихтиеста кафеникава течност, изпълваща пода на душ кабината почти на десетина сантиметра височина.
Милър стоеше мълчаливо, надявайки се, че това, което вижда, не отговаря на истината, все едно в опит да се пробуди от кошмарен сън.
„Какво са направили с теб? — изохка наум. — Ех, дете. Какво са ти сторили?“
— О, Боже мили! — възкликна зад него Наоми.
— Не пипай нищо — предупреди я Милър. — Излезте от стаята. Всички в коридора. Веднага.